Робърт М. Пърсиг и неговата философска шътокуа

Публикувано от Вера на мар 25th, 2007 в Книги | 1 коментар

Някой дали е чел „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“? И не, авторът не е Пърсинг, макар някои източници в Интернет да ви убеждават в това, без „н“-то е.

Ако отговорът е да – идеално, значи изобщо няма смисъл да четете този пост. Ако отговорът е не – пак няма никакъв смисъл да го четете, освен ако няма какво друго безумие да извършвате по това време на денонощието. Хм, работата е там, че за пръв път се изправям пред книга, за която не знам какво точно трябва да кажа. Тя е като една малка съвременна философия. Все едно четете Конфуций или нещо от сорта. Началото е много силно, много въздействащо и привличащо вниманието, защото просто не сте чели нищо подобно досега. Постепенно книгата ви поглъща и ви кара да възкликвате възхитено дори… е, стига да си падате по философски постановки. А пък дори и да не си падате, мисля си, че началото ще ви се хареса.

Оттам нататък става по-различно. Ако началото е просто хедонистично пътуване заради самото себе си, което се прекъсва, за да ви въведе в някои виждания относно рационалността и интуицията или както авторът ги нарича – класическо и романтично мислене, то по-нататък книгата се опитва да следва линията на философски текст. Работата е там, че тя обхваща прекалено широка проблематика, за да я изложа тук. А с голяма част от написаните неща, не съм много съгласна, но ако тръгна да обяснявам… ще трябва да пускам втори блог. За това ще давам по същество.

Сюжетът е около един обикновен човек, който пътува на мотор заедно със сина си из Америка и по време на самото пътуване, разкрива част от схващанията, които има – малко по малко и все ги оплита някак около гледките, които вижда около себе си. Разказите са под формата на шътокуа, което означава форма на обучение чрез публични сказки, а названието идва от името на селото, където е възникнал методът. Има нещо наистина интимно в този начин на написване на романа, сякаш героят споделя най-съкровените си мисли с читателя. А те са свързани с размишления, до които явно авторът се е надявал хипи движението да достигне, но то така и не ги е докоснало. За това как всички ние ограничаваме мисленето си до най-аналитичните му форми, опитвайки се да опознаваме света само откъм разума. А емоционалната част от нас бива потискана като един вид слабост на интелекта.

Определено има някои схващания, които ме заинтригуваха и много неща, над които тепърва предстои да мисля много, но във всеки случай не съм доволна от края. Малко е направен прекалено хубав, за да звучи по американски оптимистично. А и ми се вижда малко крайно това да полудееш, само защото си открил, че нещата не са така категорични, както винаги си си мислел… Във всеки случай книгата има много широк спектър – от частите, които съставят един мотоциклет през източните философии до Платон, Аристотел и дори части от „Илиада“. Аз поне не бях чела нищо подобно досега.