Джордж Оруел – "1984"

Публикувано от Вера на сеп 2nd, 2007 в Книги | 0 коментара

Отдавна се канех да прочета тази книга, даже на няколко пъти безуспешно я търсех в библиотеката, а в петък съвсем случайно попаднах на нея, когато вече си мислех, че явно няма да намеря нищо за четене. Бях чувала за какво става въпрос, така че нямаше изненади. Просто не очаквах, че ще е чак толкова мъчителна.

Радвам се, че я прочетох, защото има много неща в нея, над които си заслужава човек да се замисли, обаче ако знаех какъв по-точно е сюжета, едва ли щях да посегна изобщо към нея. Много мъчителна… То е ясно, че и аз съм малко нещо свръхчувствителна, защото обикновено плача на филми, книги и всякакви неща, та се налага да си припомням през пет минути „това не се случва наистина“, за да не тръгна да се боря с несправедливостите и да не си изплача очите. Но това беше наистина доста над възможностите ми.

Признавам, че имам малко проблеми с възприемането на измислени светове и човешки общества, някак ми изглеждат пресилени и недействителни. Затова и не мога да чета фантастика. Това, обаче, не беше самоцелно създадена действителност и някак се преборих с усещането за фалшивост. Книгата всъщност осъжда тоталитарните режими по време и след Втората световна война, като фашизма, комунизма и прочие. „Две и две е три, щом партията нареди“ – това да ви говори нещо? Общо взето разсъжденията на Оруел се простират основно върху тази постановка, как Партията взема контрол над съзнанието на хората, как ги контролира и наблюдава денонощно. От тази книга е идеята за Големият Брат, който непрекъснато те гледа. Да си призная, не разбрах какво точно се има предвид под този образ, по-скоро той е като олицетворение на Партията може би.

Книгата като идеи е невероятно добра, но малко в повече ми идват тези мъчения и изтезания, тягостната атмосфера, усещането как ще свърши всичко още от самото начало… Тази нощ дори сънувах кошмари заради книгата… На мен ми е ясно, че когато бъде измъчван, човек е способен да си признае всичко, дори, че е най-големият Дявол на земята, не ми трябваха доказателства, но явно Джордж Оруел е решил да стигне до крайности.

Мисъл, която ми хареса:

„Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си.“

Мисъл, която особено много ми хареса и съм с двете ръце „за“:

„Но никакво натрупване на блага, никакво демократизиране, никаква реформа или революция не са доближили и на милиметър осъществяването на човешкото равенство. От гледна точка на низшите нито една историческа промяна не е означавала нищо повече освен промяна в имената на техните господари.“

Неща, над които трябва още да помисля, за да ги схвана:

„Мир, който наистина е вечен, би бил също като вечната война.“
„Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.“

Четеш и си мислиш „леле, дали наистина е било толкова страшно?“. Аз не съм от някои слепи заблудени младежи, дето са им промили мозъците с твърдението, че комунизмът е бил най-страшното зло, гледам обективно на нещата. Да, бил е тоталитарен режим, а режимите не са хубаво нещо, но въпреки това точно по време на комунизма България се е възстановила след войните, изградила се е основната част от инфраструктурата, от жилищните кооперации, постепенно се е достигнал един жизнен стандарт, който не е бил никак нисък. Вярно, че е нямало много неща, но пък животът е бил по-сигурен, по-спокоен. Не че искам да се върне това време, просто мисля, че има много неща, за които да му се благодари на това време, не е само най-големият кошмар. Баба ми, като е учила задочно, е ходела до София със самолет! На цена около 7 лв. Сега не само, че подобна сума звучи смешно, ами и авиокомпания нямаме вече.

Вярно, че в книгата се говори за някакъв политически режим след комунизма, но все пак… аз го приемам като директно насочен срещу комунизма заради многото препратки – съкратените названия, като „ангсоц“, „партядро“ и прочие. Но все пак заедно с всички свои недостатъци човекът си е човек. Не е склонен на чак такива издевателства над себеподобните си, поне аз вярвам в това. Човекът има право на свободна мисъл и много трудно някой някога ще ограничи това. И ето, че махалото отново се е залюляло и се е върнало първо към другата крайност, а сега отново чакаме да се спре някъде по средата, за да се нормализират нещата в страната ни.