Дишай

Натискам Save и виждам как системата бавно се замисля дали да го направи или по-скоро не, после се облизва с усмивка от ухо до ухо и ми показва среден пръст. Статията, която съм писала цели 30 минути отива по дяволите. Усещам как кръвта се покачва нагоре, нагоре, докато накрая цялата не се натиква в главата ми, започва да пулсира в слепоочията ми и се опитва да избие през ушите ми.

Дишай…

повтарям си наум, докато оглеждам офиса, в който работят още поне двайсетина души, и преглъщам с мъка нецензурните неща, които ми се катерят по езика. Дишам. И ръцете ми бавно се отпускат от стиснати юмруци в безпомощни тънки пръсти, чиито нокти съм изгризала от нерви. Дишам така още много пъти през работния ден, докато проклинам цялото програмистко поколение, виновно за тази световна несправедливост, наречена Content Management System в бета версия.

Следобед е и слънцето пече някъде високо в небето, така че като го погледна, да прилича на кадър от поетичен филм. Влача уморените си гуменки по прашните черни пътища към къщи, които някога бяха шосета, а сега са само свидетелства за крадене на държавни субсидии. Chambao звучат в ушите ми и ме карат да се усмихвам на намръщените физиономии. Усмихвам се заедно с бездомните кучета, които се радват, че ги галя, дори да нямам нищо за ядене. Топло е и пролетно, дърветата са нацъфтели и миришат ли, миришат. Дишам. Дишам дълбоко.

Вкъщи съм, но работният ден още не е приключил и с печална физиономия включвам лаптопа. Сузи вече не е приятелката, с която си гледахме филмчета на топло под завивките, вече е по-скоро досаден шеф, който ми напомня, че не съм достигнала бройката за днешния ден. Дишам. Събирам останалите неизтощени мозъчни клетки, които непрекъснато се разпръскват като сапунени мехурчета на вятъра, и ги впрягам на работа в търсене на приходи, продажби, стойности на компании… Дишам. Някак по-тъжно.

Пролет е и Жак го усеща първи, затова започва да плаче до вратата още от 4 часа следобед. Довършвам последната бройка за деня на компютъра с едната ръка, докато с другата вече се обувам, за да изляза с кучето. Кратка борба кой ще падне пръв по стълбите и най-после сме навън, махам каишката. Той се изстрелва със скоростта на светлината, а аз се изправям и дишам. Стара съм вече за тези неща.

Отивам на фризьор, давам повече от 15 лв., а накрая образът в огледалото не е моят. Опитвам се да възразя, че не се харесвам, а отговорът на отдалечаващата се фризьорката е: ще свикнеш. Отговорът на всички е, че ще свикна. Ама аз не искам да свиквам с нещо, което не харесвам!!! И не искам да съм едно от останалите подвижни нощни шкафчета! Дишам. На пресекулки.

Спъвам се в зарядното и си изритвам телефона на другия край на стаята – дишам. Отново ме заразяват с конюнктивит – дишам. Съобщават ми лоши новини за дядо ми, който си натрошил крака – дишам. Подът ми отново трещи и вибрира заради съседа, който слуша музика – дишам.

Мисля си… дишането често е твърде надценяван способ…

2 коментара към “Дишай”

1. А казва:

   01.04.2010 в 16:53

   Lil Wayne пее – „i don’t even talk, let the Visa speak“.

   Тривиалността в думите му би разрешила всички гореописани неприятности.

   Отговор
2. Satany казва:

   03.04.2010 в 16:31

   То пък да му писне на човек с това дишане! И не е само то – “ Брой до 10, 20 или 100″. „Сложи си ластиче на китката, за да се пляскаш с него, когато ти иде да откъснеш нечия глава.“ Преглътни това, наведи глава заради онова. Ужасно е. Лошото е че и аз нямам голям избор, както всички, нито пък имам разумен съвет. Мога само да ти кажа, че спрях да се ядосвам на глупостите покрай мен и гледам да се хиля (не усмихвам, има разлика) на повечето идиотщини, които ме засипват.

   Отговор