Елизабет Гилбърт – „Яж, моли се и обичай“

И преди бях срещала това заглавие по книжарниците, но от анотацията винаги съм оставала с впечатление, че това е някакъв долнопробен чиклит, така че никога не ми е хрумвало да си я купя. Добре де, не долнопробен, но чиклит. До миналата седмица, когато по напълно непоследователен начин стигнах до лекция на авторката, изнесена пред TED:

Ако сте изгледали клипчето, вероятно и вие също ще си кажете: „Хей, ама тази е много забавна! Плюс това изглежда интелигентна, едва ли е възможно да пише чиклит.“ Кой знае защо реших, че именно тази книга ми трябва, за да се образовам духовно и да достигна най-после до онова нещо в живота, дето все ми се изплъзва, и без което не мога да съм щастлива. И така снабдих се по най-бързия възможен вариант с книгата и зачетох.

Но вътрешният ми диалог с този роман беше нещо от сорта на:

- Виждали ли сте едно кученце?
- Бяло ли е?
- Да!
- Ниско ето толкова?
- Да!
- И има кафяво петно на лявото си ухо?
- Да!!!
- Никога не съм го виждал през живота си.

Елизабет Гилбърт, като повечето жени от зодия Рак, е решила да се омъжи прекалено рано и в началото на книгата я виждаме горчиво съжаляваща за това си решение. Първите страници все пак имаха неприятният вкус на чиклит, но трябва да призная, че с искреното си описание на ужаса, който е изпитвала, нежелаейки да има дете, ме спечели напълно на нейна старана.

Работата е там, че книгата претендира да има някаква духовна стойност, говори се за медитация, йога, търсене на Бог, постигане на нирвана, ако щете, кундалини шакта и какви ли още не неща, които мен ме интересуват от доста време. Но в действителност нищо ново не се казва и накрая книгата завършва с едно американско „и заживяли щастливо“. Доста разочароващо, като се има предвид какви грандиозни цели си е поставила авторката. Единственото нещо, което ме заинтригува в книгата, беше диалогът с разума й, докато се опитва да медитира, а той просто отказва да се изключи. Това наистина ме накара да се усмихна, защото и аз много пъти съм имала същите проблеми до там, че ако все пак успея да накарам ума ми да млъкне, след няколко секунди с ужас осъзнавам, че той си пее някаква песничка. Така просто се отказах от медитацията и реших, че има хора, на които им се удава, но явно аз не съм от тях. За да ме подразни книгата още повече, главната героиня (сиреч авторката) се справи с този проблем точно за един ден и то по начин, който ми изглеждаше като детска песен.

Иначе е забавно четиво с известна доза самоирония и ирония като цяло, става за убиване на времето и може би дори ще ви се стори вдъхновяващо, ако сте от рационалния тип хора, на които никога не им е хрумвало да се занимават с йога, медитация, да говорят с Господ… да научат италиански.