Социално незначително

От известно време насам ми става все по-трудно и по-трудно да пиша в блога, но едва тази сутрин, докато си бърках кафето и се борех да отворя поне половин око, открих на какво се дължи това.

С преминаването към wordpress ми се струваше, че трябва да превключа от лични теми към социално значими такива, както е модно напоследък. Виртуалните дневници от зората на Blogger са на изчезване. Работата е там обаче, че аз никога не съм била, а и няма да бъда, социално значима. Просто не ми е в природата и не ме вълнува. А дори и да бях социално значима, това щеше да се изразява единствено в помагане на хората да разрешат социално незначимите си проблеми.

И ето ме значи тук, напъваща се да бъда социална, полезна и изказваща позиция, когато всъщност пет пари не давам нито за социума, нито за това що е полезно, а най-малко от всичко на хората им дреме за моята позиция.

Когато бях малка, исках да стана журналист. Това беше, разбира се, много, много след времето, когато исках да бъда бодигард, библиотекарка, пилот на хеликоптер и световен шампион във Формула 1. Много, много след това, в момент, в който бях едва на 14 години, а от мен се искаше да реша каква искам да стана като порасна, за да си избера гимназия. Бях реалист, казах си, че освен по литература, в нищо друго не ме бива, а спортните журналисти могат да ходят по състезания без пари. Така че везните натежаха в тази посока.

След около пет-шест години аз с пълна яснота осъзнах, че не просто никога няма да бъда журналист, а и че никога не съм искала да бъда – да се вра с микрофон в нечии уста, да задавам един и същ въпрос безкрайно много пъти, докато човекът срещу мен най-после ми отговори от неудобство, да пиша с кратки, информативни и безсъдържателни изречения без душа. Това не съм аз.

И ето след около още пет-шест години аз съм журналист. Или поне така се водя. Не търча насам, натам с микрофон или диктофон, но за сметка на това пиша скучни цифри за печалби и загуби, които не стига, че не разбирам на български, ами трябва и на друг език да пиша. Именно сега с още по-голяма сила осъзнавам, че детето в мен, онова, което е бодигардо-библиотекарско-пилотохеликоптерово-световно-шампионово ориентирано, или ме презира до смърт, или е тотално задушено някъде, откъдето не мога да го измъкна повече.

Затова се мъча да напиша разказ, като мъча се е най-точно употребено в случая. Започнах три истории, напиша две, три станици и идеите секват до там. Мъка си е. Седиш и си блъскаш главата – сутрин, докато закусваш, докато работиш, под душа, докато готвиш, докато си сушиш косата. И си мислиш, какво имам аз да кажа на хората, което би ги заинтересувало. Идеите и темите отпадат една по една, докато накрая просто стоиш и гледаш с отчаяние в една точка. Защото имаш нужда да го напишеш този разказ, от началото до края, понеже нищо не си завършвал в живота си. Имаш нужда да си докажеш, че все пак, макар и социално незначим, те бива в нещо повече от останалите и си се родил, за да го правиш. Имаш нужда, защото ти е болно, че някакъв тъп плочкаджия идва в квартирата ти с обувките и влиза най-нагло в спалнята да оглежда, защото ще купува апартамента, а ти едва си позволяваш наема. Имаш нужда да напишеш проклетия разказ от край до край, просто за да има с какво да оправдаеш съществуването си и да докажеш, че ти не си един от онези „от-осем-до-пет“ клонинги.

Но уви, вдъхновението ти не се интересува от какво имаш нужда. То се подиграва на разведени жени, които ядат, молят се, обичат и преписват от други книги, а после обират славата. То вижда слабостите в чуждите писания, но не може да сътвори и един ред от сърце, с удоволствие. То е толкова критично, че намира кусури дори на Достоевски, така че не ми хрумва и едно изречение, което би издържало проверката му, камо ли пък цял разказ. Опитвам се да му обясня, че не е нужно да си социално значим, за да имаш значение, може да си просто човешка история, обикновена, като тези, които всеки има зад гърба си.

Тогава то съвсем замлъква. И в такива дни не просто разказ, а дори и в блога си не мога да пиша.

6 коментара към “Социално незначително”

1. plamenshopov казва:

   23.02.2011 в 13:09

   страхотно четиво…всеки има тези моменти……

   Отговор
2. CarreraGT казва:

   23.02.2011 в 20:36

   Благодаря. Сигурно си прав, само че тези моменти нещо продължават твърде дълго при мен…

   Отговор
3. DeMoNoLaTrY казва:

   23.02.2011 в 22:48

   Социален или не, след всеки твой пост си обещавам повече никога да не напиша и думичка в моя блог!

   Отговор
4. CarreraGT казва:

   24.02.2011 в 9:00

   Що?! Това е точно обратното на съдържанието на поста ми.

   Отговор
5. C.O. казва:

   10.03.2011 в 17:19

   Да искаш, а да не можеш! Усещаш ли драматизма? Ех, Достоевски несъмнено би успял с лекота да начатка едни 500 разтърсващи страници, посветени на живота ти. И то стъпвайки само на тази публикация в блога ти. :-)

   Наистина всеки има такива моменти. Поне всеки, който иска да пише. Тъкмо успееш да откриеш вдъхновението си и се оказва, че всичко, което искаш да кажеш, някой вече го е казал преди теб. И то по особено успешен начин. Неблагодарна работа е това, писането.

   Според мен, ти се справяш добре. Като завършиш разказа не пропускай да се похвалиш. :-)

   Отговор
6. CarreraGT казва:

   15.03.2011 в 19:31

   Странно, че споменаваш Достоевски, тъкмо приключих „Идиот“ преди няколко дни. Благодаря за окуражаването. За другото, спокойно, ще се разбере. Или ще завърша нещо най-накрая, или ще се разчуе, че съм се метнала от някоя висока, висока сграда :)

   Отговор