Емили Бронте – „Брулени хълмове“

Нарочно слагам корицата на изданието, което четох, за да не ви спестявам ужаса, който изпитах при погледа над него :)

Този роман, да си призная, никога не ме е изкушавал, защото винаги съм си мислела, че става дума за някаква сладникава любовна история от типа „Отнесени от вихъра“, а последната така и не успях да се насиля да прочета. Представете си ужаса ми тогава, когато прочитам една трета от книгата и по никакъв начин, не мога да намеря прилики с „най-романтичния роман за всички времена“. Според мен по-верен е терминът роман от литературното течение романтизъм, което няма абсолютно нищо общо с романтиката. Защото аз лично такова животно в книгата така и не открих.

Това не е любовен роман, това е апотеоз на омразата и отмъщението. Това е история на повече от двайсет години, прекарани в умишлено тровене на всичко и всеки образ в романа с едничката цел да отмъстиш за нещо, което вече и сам не помниш какво е. Вероятно ще обидя много ценителки на книгата, обаче за мен това между Хийтклиф и Кати е всичко друго, но не и любов. По-скоро животински егоизъм. За мен тя е меркантилна, защото се омъжи за богаташа, когото не обичаше, но до края на живота си така и не се отказа от Хийтклиф, макар че беше на достатъчно години, за да има разум в главата си и да осъзнае, че по този начин само го съсипва. И извинявайте, обаче да се разболееш и да умреш от яд и нерви? Защото не е имало кой да я прати да прекопае една нива, да я излекува набързо от глезотиите й.

За Хийтклиф мога да поспоря с Юнг, че това не е негативния анимус на Бронте, според мен тя е описвала направо дявола. Как за едно нещо не остана благодарен, как един път не се зарадва, че го спасиха от гладна смърт, като го прибраха от Ливърпул, или пък да бъде признателен на Нели, че се грижи за него. Как едно положително нещо не се зароди в низката му, дребна и отмъстителна душица. Обичал бил Кати, обаче през цялото време нищо хубаво за нея не излезе от устата му, а с детето й се отнасяше по най-долен начин. И на всичкото отгоре, толкова ли нямаше други хора в Англия, че всички трябваше да се изпооженят само за членове от двете съседни фамилии?

Не можах да открия и това, за което Вирджиния Улф говори:
„Има любов, но не тази любов, която свързва мъжа и жената. Вдъхновението на Емили е много по-обобщено. Към творчество са я подтиквали не личните преживявания и обиди. Тя е виждала пред себе си този пропукан свят, хаотичните купища от отломки и е усещала в себе си сили да ги скрепи в едно на страниците на своята книга.“

От това, което прочетох за Емили, тя е била изключително срамежлива и много затворена. Даже пред сестрите си, които са й били едни от най-близките хора. Според мен в Хийтклиф тя просто е проектирала това, което се е таяло под повърхността й – желание да контролира и да владее положението със сила.

Като изключим това, че четенето на романа беше все едно си попаднал в пъкъла, и историята ме дразнеше много сериозно, авторката има много интересен и различен стил. Целият сюжет наподобяваше сказание или някаква легенда, подсилвано от начина, по който Емили Бронте бе избрала да поднесе историята – като разказ от уста на уста. Мисля, че ако някой предпочита драматичните любовни истории, припаданията и истерията в името на това да си с любимия, този роман ще му хареса. Аз обаче съм повече Jane Austen type of girl.

6 коментара към “Емили Бронте – „Брулени хълмове“”

1. Дени казва:

   01.06.2011 в 1:22

   Да го вземат мътните, хич не ми допада стила на Емили и на мен. От трите сестри Бронте, Ан е най-близко до реалността с нейните склонни към насилие съпрузи… но Шарлот Бронте ми допада най-много. Не знам защо… Може би свързвам книгите й с мирис на топло какао и зимна ваканция. За първи път четох „Джейн Еър“ и „Вийет“ през една дървена ваканция в прогимназията – доста романтично… Майтапът настрана. Джейн си е героиня, дето баш може да мине за феминистка по съвременните „критерии“ поне – не й допада да бродира възглавнички… търси предизвикателства за ума си, учи езици, сама изкарва хляба си, има си независимо мнение. Самостоятелна и силна личност. А Рочестър… Любимият ми мъжки образ, мисля. И връзката им е доста по-съзидателна и смислена от тази между капризната Кати и сприхавия Хийтклиф, не само като ниво на споделяне и комуникация – просто изпитвах удоволствие да съм „свидетел“ на срещата между две будни въображения. Живият ум на Джейн по нищо не отстъпваше на (уж) далеч по-висшият и образован ум на Рочестър.
   Кати изобщо не ми харесва – никаква идейност, никакъв гръбнак, просто тежко психично разстройство (биполярна клинична депресия, бих казала ;)

   Отговор
2. CarreraGT казва:

   01.06.2011 в 9:09

   Хах, хареса ми „присъдата“ за Кати, на същото мнение съм, само без терминологията, защото за нещастие нищо не ми говори.

   „Джейн Еър“ си я търся да я чета, обаче тя е старо издание – съответно я няма в книжарниците, а вече до никоя библиотека нямам достъп. Но и аз имам усещането, че ще е нещо по-хубаво от тези „Брулени хълмове“.

   Отговор
3. Лита казва:

   01.06.2011 в 16:24

   @CarreraGT:
   ако още не си я намерила, аз май я имам вкъщи – като се прибера, ще видя да я намеря и да ти я изпратя някак :)

   Отговор
4. CarreraGT казва:

   01.06.2011 в 18:13

   @Лита, а после аз да мисля как да ти я изпратя обратно? :) Няма нужда да се занимаваш толкова. Ще изникне отнякъде.

   Отговор
5. Лита казва:

   01.06.2011 в 22:56

   @CarreraGT: е, как – и напред, и назад, все по пощата ;)

   Отговор
6. Модерната вещица казва:

   06.06.2011 в 11:40

   Моите чувства за книгата бяха същите :)

   Отговор