Уморих се

Уморих се да слушам нахални нихилисти да плюят по всичко, без те самите някога да са създали каквото и да било. Уморих се да чета неаргументираната им жлъч по адрес на всичко онова, което те никога няма да могат да бъдат. Уморих се да пребивавам във виртуален (и не само) свят, в който това са най-високо ценените „личности“.

Уморих се да съжителствам със злобни простаци. И не от онези, които не могат да си напишат името без грешка, а от другите – дето се блъскат в теб в автобуса и по опашките, пререждат те и после те наричат селянин. Тези, дето си мислят, че „Фигаро“ идва от бонбоните, Хонда е върха на автомобилостроенето, а Версаче прави гащи и анцузи за Илиенци, но въпреки това имат самочувствие, че са нещо повече от теб.

Уморих се от „приятели“ и не искам повече да знам нищо за никого. Понякога си мечтая как си сменям номера, преселвам се в селска хижа, за която никой не знае, и всички ме оставят намира. Уморих се всеки да ме занимава с личните си драми и да припада истерично, все едно са свършека на света, а за моите проблеми никога да не остава време. Писна ми да се чувствам длъжна на всеки за нещо, а когато аз имам нужда от помощ, да няма никого. До гуша ми дойде от задълженията, които се налагат поради познанство с този или онзи и заради които за мен самата все не ми остава време. Не мога да спра да мечтая за момента, в който нервите ми просто няма да издържат, ще се пропукат и ще изкрещя на някого в очите: „Майната ти, боклук, разкарай се от лицето ми, докато не съм те погнала с желязната тръба“.

Уморих се да бъда добра с хора, които не го заслужават. Уморих се и от това да бъда опровергавана, когато реша, че някой заслужава. Ненавиждам скайп, телефона си и фейсбук и ми писна от всички, които си мислят, че съм длъжна да им гледам на карти, да им пиша домашните или да им нося лекции. Такова нещо като „доброто момиче“ не съществува. Мислите, че тя е неимоверно тъпа, доверчива и добродушна и смятате, че никога няма да получите „не“ за отговор. И наистина няма да го получите. Вместо това е твърде вероятно да намерите отрязана конска глава под завивките. Мисля, че терминът е пасивна агресивност.

Понякога се чудя, дали навсякъде по света хората са такива гнусни въшки, които трябва да тъпчеш с обувките си, или това си е наша, типично балканска черта – да сме прости, но за сметка на това нахални?

Уморих се от хората напоследък, гади ми се от тях, но тъй като мразя сцените, едва ли ще си го излея върху някого. А блоговете са за това в крайна сметка. И само се чудя, ако още малко ми опротивее този свят, дали мога нарочно да развия шизофрения, за да се оттърва от него.