Носете си новите дрехи, момчета
снимка: Prozac74
Ако бях мома англичанка, щях да кажа:
On my way back home from the hospital last week, I was dragging my tired, uncured, mysterious diseases while thinking about my meaningless life, when it hit me.
Но тъй като не съм, ще се задоволя само със: След двуседмично обикаляне по лекари, които само вдигаха рамене безпомощно, се замислих относно ежедневието си, когато ме осени мисъл, наречена от астрологичната ми програма ZET 8 мини-революция. На български тя долу-горе би могла да се обобщи като „Носете си новите дрехи, момчета!“
Не, нямам предвид 2012-та, нито нелечими заболявания и прочие черни мисли. Става дума за удоволствието от живота – не след две седмици, не през лятната отпуска, не по празниците и не, след още няколко часа, когато свърши работното време. Удоволствието от живота на момента, тук и сега.
Замислих се колко често поставям задълженията преди удоволствията и трябва да ви кажа, че головата разлика е сериозна в полза на първите. Това е напълно нормално, ако си дадем сметка как у дома, в училище, в извънкласни занимания и въобще навсякъде от съвсем малки ни възпитават, че е изключително важно да ставаш на време (Кукуриго, петленце… как исках да ти счупя човката всяка сутрин), да си пишеш домашните и ако ти остане време, тогава да излизаш да играеш, да помагаш повече на другите, отколкото на себе си и т.н. Погледнете дори горката Червена Шапчица. Майка й е направо за социалните – да прати детето си през горите тилилейски да мъкне някакви буркани на баба си. Вярно, че Еконт и Спийди не са били измислени още, обаче не е ли малко прекалено?
А в природата винаги трябва да има баланс, иначе нещата не вървят. За сметка на това пък ние, човеците, сме царе в това да нарушаваме всякакъв баланс и равновесие. И така усъмваме в зората на двадесетте си години твърде силно убедени, че животът е малко удоволствие и много труд (мъка и пот на челото, компромиси, неприятности, нещастия, липса на свободно време и прочие, просто си изберете някое от списъка).
Моя милост иска да знае защо никой не ни учи, че забавлението е важно? Че ако нямаш поне един ден в седмицата, в който си се разцепил от кеф, просто си пропилял цяла седмица? Че удоволствието е здраве, а задължения винаги ще има, просто трябва да свикнем да ги изтикваме по-нататък във времето? Но най-основният въпрос май е как сега да се препрограмирам.
7 коментара към “Носете си новите дрехи, момчета”
Остави коментара си
Любими местенца в нета
Скорошни коментари
- Стоян: Дребна клюка: Мишев работи в голяма високотехнологична компания, която...
- Earendil a. k. a. Николай Атанасов: Marvelous. True :)
- Дени: @Вера: Но това е ужасно, ужасно! По-точно… прекрасно, че сте...
- Вера: @mhm, няма нужда да се извиняваш. Много се радвам, че се получава...
- mhm: Привет ! Ако може и аз ди изкажа мнението си по темата. Понеже виждам,...
Категории
Архиви
Me@Flickr
супер пост!
сигурно знаеш историята за жената, дето умряла, а мъжът й слагал в ковчега луксозното й необличано бельо, щото тя си го пазела за специален случай..
важно е да се наслаждаваме на това което правим, а също и обратното ;)
на мен това ми е основна житейска философия, и се мъча да препрограмирам хората около мен и най-вече родителските тела, които са откачени работохолици – вярват, че просто трябва да се претрепват;
Завиждам ти за нагласата. Аз съм от онзи тип, който е свикнал със задачите, нали съм по-голямото дете. Вечно гледам първо да свърша всичко за правене и чак тогава, ако остане време, да мисля какво наистина ми се прави. Но познай какво? Винаги има задачи за вършене.
Но край вече, вдигам мини-революция :) Първо да правя нещо за себе си и чак тогава работата. Жалко, че трябва да си го припомням всеки ден.
абе, то и аз съм най-голямо от три деца, ама това разбиране е толкова дълбоко вкоренено в мен, че нищо не можа да го изкорени; цял живот слушам как „не може само удовоствия, трябва да се работи“ (което автоматично поставя работата в графа мъчения), „само ако много здраво/усърдно/мъчно работиш/се мъчиш, само тогава ще получиш плодове“ и разбира се, цял живот слушам как съм мързел, не може аз така от само себе си да получавам каквото искам, без да се измъча поне малко, и как изобщо го правя?! :D
като малка, вярвах на всичко, което наште ми казваха (те, така правят децата) и се чувствах зле, защото съм такава, вярвах им, че съм мързелива, и се мразех, задето не можех да се променя..
правейки нещата my way, много повече ми се получава :)
а работата никога не свършва :)
най-важното е, да чувстваш, че това, което вършиш, те кара да се чувстваш доволна от себе си, не усещаш времето докато се занимаваш, и не те натоварва :)
а ти каква всъщност болест имаш?
ПП. Извинявай, дето така се разпростирам в коментарите, по някакъв начин те чувствам близка, и това дава воля на графоманията ми ;)
А, няма за какво да се извиняваш, на мен ми е приятно. То така или иначе никой друг не пише из блога ми, поне на чат да го обърнем :)
Ни аз, ни лекарите знаят каква болест имам, проблемът явно е в кухата ми глава :) От време на време ми се появяват някакви различни симптоми, ходя на лекар и никой никога нищо не открива. Или примерно откриват какво ми има, но не успяват да го излекуват. Сега съм със синусова тахикардия ей така от нищото – на чист български е ускорен пулс, обаче станах половин лекар от четене в интернет, така че ме кефи да използвам термините :)
Иначе по темата, не знам какво работиш, но от коментарите ти оставам с впечатлението, че си харесваш работата, за което сигурно милиони хора ще ти завидят, в това число и аз. Винаги съм смятала, че няма да си опропастя живота като другите, ще знам какво искам да работя и ще го правя. Но колкото повече време минава, толкова по-трудно ми става да си вярвам. И понеже писането беше единственото нещо, което ми доставяше искрено удоволствие преди време, сега ми е два пъти по-гадно, че вече не го практикувам.
Парадоксално, но повечето жени на моята възраст реват по блогове, че са сами, че мъжете са прасета, че искат любов и връзки, а пък на мен ми се иска да ги разтърся здраво и да им обясня, че понякога дори наличието на идеалния мъж не е достатъчно, за да се окачествяваш като удовлетворен от живота.
имам чувството, че чета себе си преди време :D
аз цял живот не мога да реша какво искам да се занимавам, все се засилвам към нещо, и впоследствие установявам, че пак „не, не е и това“;
сега съм се захванала с нещо, още не искам да го оповестявам, че ако се окаже, че пак не е, поне не искам да се излагам публично :))
това, което ми хрумва в твоя случай (поддържам теорията, че физическите болести се случват от душевно-емоционални проблеми), в твоя случай, вътрешния ти глас ти казва нещо, което обаче ти не успяваш или не искаш да чуеш (много вероятно да считаш посланието за идиотско и несъстоятелно) Надявам се, че няма да се подразниш от тая ми лаишка диагноза ;)
до предния месец бях барман в единия бар на хижа Рилски езера – много си харесвах работата, изкарах 4,5 месеца там :) ходи се дотам с лифт или моторна шейна/атв, което вдига адреналина; на работа е постоянно емоции и хора постоянно :) аз обичам такива колективи, по-големи, става купон :) харесвах си и работата – обичам да наливам на щастливи хора :) а, на почивка, хората обикновено са на кеф :)
обаче.. си повредих стомаха.. вегетарианка съм, което рязко намалява видовете манджи, които мога да ям; за персонала се готви отделно, и бавно полека се докарах до много кофти гастрит, хранене 1 път на ден (че да ми е само един път в деня лошо), от гастрита пък главоболие.. абе, нямам думи; а на колегите нищо им няма, само аз с моя чувствителен стомах :/
пък, бях на смени там – качването отнема половин ден, и като се качех, стоях по една седмица – не става да си нося, не става да ям друго, щото на километри няма нищо, само пущинак, не върви и да си поръчвам от салатите за клиенти – една салата 3 лв, къде му излиза края – цялата заплата за ядене на работа;
та, като изкарах почти месец грип от недохранване, кандисах да напусна :/
нищо, дошло отвън не може да донесе онова удовлетворение, което всички търсят и малцина притежават :) то е дълбоко у всеки и всеки трябва сам да си го открие, преди да се юрне да си търси партньор;
даже това трябва да се преподава със специален предмет още в училище :)
когато една неуверена жена срещне идеалния й мъж се получава следното: тя започва да се чуди, защо я е избрал, след като е толкова перфектен, баш нея безличната.. и започва да го ревнува..
то, не, че и аз не съм ревала същото де :) исках, исках, исках и получих – връзка, за да кажа, че и аз имам, демек, нормална съм :D после видях, че е грешка, още съжалявам за това :) щото, когато дойде идеалния, аз бях заета и трябваше бързо-бързо да стана свободна :)
а ти и да ги разтърсваш, файда няма, трябва отсамосебеси да прогледнат :)
Вегетарианството е трудна работа. Аз и приятелят решихме да станем вегетарианци от началото на тази година, просто защото и двамата твърде много обичаме животни, за да ги ядем. Все пак хапвахме салата с риба поне веднъж в седмицатта, така че не сме били съвсем стриктни. В началото се чувствах доста добре. Обаче това е опасна диета, блъскаш основно само въглехидрати, хемоглобина ти спада, ако не внимаваш какво ядеш, а пък аз съм твърде капризна по отношение на храната и точно полезните неща с желязото (като коприва, спанак, грах) ги избягвам. И сега като обикалях по лекари, те ме предупредиха, че може и от това да ми става зле. На кръвните тестове никакъв недостиг не излезе, ама все пак вече ме е страх да не ям месо. Така че моят съвет е, ако искаш да си оправиш стомаха, започни да хапваш всичко, но най-основно това, което ти се яде.
Колкото до идеалния, много неща зависят и от обстановката. Защото аз съм щастливо обвързана, както обича да ме нарича фейсбук, обаче получавам направо паник атаки, когато преброителите от НСИ ни обобщят като „живеещи на семейни начала“. Аз не искам да съм семейна, това ме кара да се чувствам стара и скучна. Искам да сме партньори, не съпруг и съпруга, искам приключенията тепърва да предстоят, а не семейства и приятели само да ме гледат като потенциален инкубатор, от който аха-аха ще изхвръкнат дечурлига. Мисълта за деца ме кара да се потя и задъхвам от ужас. Аз не съм виновна, че природата е забравила да ми вгради майчинско чувство, просто ми се ще да има още нещо, да предстои нещо по-добро, рано ми е още.
Обаче приятелят ми се прибира съсипан от работа и иска просто да се изкъпе и да се просне на дивана, за което го разбирам, цял ден е работил като луд и се е занимавал с досадни идиоти. Но мен вече не ме свърта на едно място и се побърквам, защото по стечение на обстоятелствата се налага да работя от вкъщи. Онова стихотворение на Далчев, дето се падна за матурите е просто олицетворение на живота ми. И като цяло мисля, че точно на това се дължат здравословните ми проблеми – застоял начин на живот и неудовлетворение от ежедневието.
Хубавото при теб е, че поне имаш идеи с какво ти се занимава, аз стигам до там само да усетя какво не искам да работя. Като малка мечтаех, че един ден ще се занимавам с писане и ще имам хубава къща на брега на морето (без значение кое море точно), сутрин ще ставам за кросче по брега заедно с кучето си, после бърз душ и закуска на терасата с портокалов сок и кафе. А после цял ден работа по писането. Резултатът е: морето е далеч, кучето ми остана в Търново, аз съм в Пловдив, мързи ме да бягам сутрин, защото е до околовръстното, а не по плажа, кафето се наложи да го спра, а портокаловият сок сам по себе си не ми се услажда вече. Остава ми утехата да пиша, докато нямам работа, но и това не се получава :)
И тъй като сътворих някакъв ферман, да взема да се спра вече. Ако имаш желание, защо да не си пишем и-мейли?
писах ти :)