Александър Шпатов – „Календар с разкази“

Напоследък започвам да реабилитирам разказите в читателската си диета.

Та похвалиха Александър Шпатов като „най-обещаващият млад български автор“ и си казах, че няма как да го пропусна. 10 лв. ми се видяха малко множко за наистина доста скромния обем, ама си викам айде, нали е в името на родните писатели, ще се жертваме.

Книжката не е лоша. Авторът има различен и семпъл стил, не е вулгарен, никъде не говори за гърди или секс, а това направо си е подвиг за мъжете сред новите български писатели. Някои разкази са особено забавни, като например мартенският, априлският или пък юлският. То за юли например, за shortcut-а до морете беше адски забавен, благодарение на безименния стопаджия, който имаше невероятни разсъждения, но диалектното му говорене просто обра точките.

Мисля, че на повечето хора ще им допаднат, защото са леки, неангажиращи и забавни, четат се за нула време. От друга страна, всеки си има вкус. На мен примерно не ми допада чак толкова намесата на разказвача в историите. На места тези изречения ми разваляха вкуса от повествованието:

„Всичко може да очаква човек – особено когато става дума за разказ.“ (стр. 15), „Хубавото на нашия разказ е, че можем да прескочим тези тътрещи се месеци само за няколко реда, оградени в настоящите големи скоби.“ (стр. 60), „Отново fast forward, този път доста по-продължителен. За да запълним времето, си разказваме за аптекаря.“ (стр. 78).

За някой това може да е чара на автора – че пише, сякаш разказва на слушателите пред себе си, но на мен ми дойде малко в повече, сякаш самите разкази не бяха достатъчно силни и се налагаше някой да ги навигира. Декемврийския разказ изобщо не успях да го схвана, а Великден и Коледа бяха разочароващи. Учудих се, че на няколко места прочетох доста похвали за великденския, при положение, че краят му става ясен още към средата, когато се споменава, че собственикът на магазина дори махал етикетите, но… всеки си има вкус и преценка.

Не ме убивайте с камъни, просто се надявах на мааалко повече.