Робърт М. Пърсиг – „Лайла“

Тази книга успя здравата да ме измъчи. Вече не помня кога я започнах.

Първият роман на Пърсиг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ ми е сред любимите книги, но за нещастие „Лайла“ сякаш нямаше нищо общо с него. Беше хаотична, тягостна и в крайна сметка разочароваща.

Пърсиг пише автобиографично. Ако трябва да съм съвсем точна, и в двете си книги той разказва собствения си живот, дори не се опитва да го прикрие или пък да измисли сюжет. Повествованието по принцип следва пътуванията му – реалните премествания в пространството и тези из мислите му. В „Дзен…“ двата елемента се сливаха някак хармонично, но в „Лайла“ читателят понякога може да забрави какво чете в момента, в който Федър се зарее из мислите си.

И това непрестанно натякване за статично и динамично качество! В „Дзен…“ имаше идея, която постепенно се развиваше, докато във втория роман, сякаш авторът се е изчерпал и повтаря едно и също с претенцията да е открил топлата вода. Истината е, че идеята за статичното общество и динамичното бунтарство е стара, колкото света, просто Пърсиг й е дал различно име. Например в астрологията. Сатурн – строгият повелител на ограниченията и правилата и Уран – бунтарят без умора, който руши статуквото. Две противоположности, които не могат една без друга и се проявяват във всеки човек, без изключение. Нищо в стил „Еврика!“ Често се улавях, че споря с прочетеното, защото на много места изглеждаше така, сякаш на автора му просветва някаква идея и той започва да нагажда свободно подбрани факти, за да подкрепи тази идея.

Хареса ми началото за индианците, но не ми допадна това, че по-голяма част от книгата се въртеше около Америка и нейната история, сякаш тя е достатъчна за генерални изводи за цялото човечество. Едва накрая, когато се постави въпроса за лудостта, най-после усетих интерес, но уви това стана съвсем в края на книгата.

Стана ми мъчно за Лайла. През цялото време Федър седеше до нея, без да я вижда или чува, без да достига до нея и само я теоретизираше като научен проект. Има ли Лайла качество, та има ли качество. Като развален грамофон. Истината е, че всеки човек на този свят има някакво качество, положително или отрицателно, иначе нямаше да се е родил, и не сме ние тези, които трябва да отсъждаме това. А ако Федър поне веднъж й беше дал топлина, разбиране, човешко отношение, може би тя нямаше да свърши така. Той обаче е асоциален, не може да изразява нормални човешки емоции, може само да ги теоретизира. А това за нормалния човек е доста натоварващо, дразнещо и същевременно тъжно като генерален извод.

Има книги, с които човек просто не може да се спогоди, каквото и да прави. И все пак, ето какво ми хареса:

„Мисълта не е път към действителността. Тя издига пречки по този път, защото опиташ ли се да използваш мисълта в подхода си към нещо, възникнало преди нея, разсъжденията не те доближават към него. Те те отдалечават.“

„Въпросът с известността също представляваше отделно явление, сързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско – в един миг да направиш някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.“

„Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му допада повече от филма на културата. Ако искаш да му покажеш филма, който всички останали гледат, трябва да намериш начин да го убедиш, че за него това ще е ценно.“

„Заблудите на лудостта не се споделят групово. Един човек не е смятан за луд, ако има и други единомишленици. Лудостта не е заразно заболяване. Ако му повярва един или още двама-трима, вече става дума за религия.
Затова когато по улиците в Италия и Испания нормални зрели мъже носят статуи на Христос, те не изпадат в заблудите на лудостта. Те се занимават със съдържателна религиозна дейност, защото са много. Но ако Лайла влачи навсякъде със себе си гуменото изображение на дете, ще я възприемат като луда, защото е самичка.“

„При първото си пътуване до Индия Федър не проумяваше защо ако е всеобща реалност, пътят на просветлението към чистото Динамично Качество се появява само в тази част на света? Тогава го възприе като доказателство, че това не е нищо повече от религиозен брътвеж на Изтока, нещо като вълшебното място, наречено „рай“, където хората на Запад вярват, че ще попаднат, ако са добри и са получили разрешение от свещениците. Сега обаче Федър разбираше, че просветлението е разпространено по всички краища на света, както жълтият цвят се намира навсякъде, но някои култури го приемат, а други го пренебрегват.“

И накрая най-хубавият цитат от цялата книга: