Пътят

Все повтарям, че съм изморена.
Ставам сутрин, завличам се заедно с чехлите си в банята, оглеждам лицето си и си казвам: „толкова съм изморена“.
После отивам в дневната, оправям хаоса от снощната вечеря и си мисля: „толкова съм изморена“.
Сядам пред компютъра, за да напиша поредните редове, които ще умрат като мухи еднодневки за по-малко от 24 часа, и отново като рефрен: „толкова съм изморена“.
Умора вечер, когато трябва да приготвя нещо за ядене, умора най-вече вечер, когато свободното ми време за нещо различно започва, а аз само търся леглото с апатичен поглед.

До толкова се е натрупала умора, че дори едноседмичната отпуска, която в действителност се равняваше на щателно и жадно преброените 9 дни с уикендите, не можа да ме зареди с енергия.
Нито тениса на маса.
Нито изгледаните филми.
Нито най-после прочетените книги.

И си мисля, не е умора от натоварване, а умора от неправилен живот.

Защото, когато човек не върви по пътя си, а срещу него, всяко усилие е гигантско и всеки компромис – чудовищен.

Въпросът е как да намериш пътя си.
Паля свещи, за да прогоня главоболието си, което сякаш само чака февруари, за да се настани в слепоочията ми.

Делнично и малко вечерно огорчено

Неприятни са ми блоговете, чиито автори съвсем безкомпромисно са изключили коментарите. Като Наполеоновци, които се оглеждат самодоволно и влюбено в очуканата си клавиатура и щедро се поздравяват за всяка гениалност, която се е проточила в пространствено-времевия континуум, само за да задоволи потребността на егото им. Ако искаш просто да морализаторстваш безидейно и безответно, защо ти е блог? Стани проповедник, телевизионен водещ, започни дневник.

Отблъскват ме жени, които наляво и надясно подхвърлят „оргазмите това“, „оргазмите онова“, сякаш издигат думите като медал за геройство. Какво геройско има в това да показваме долните си гащи пред света и да допускаме нахални, влажни погледи в най-интимните кътчета от живота си? Романтичка съм и феминистка, мъжко момиче, което си пада по коли, но лятото предпочитам да нося рокли и не виждам нищо достойно за гордост в това да правиш всичко възможно, за да се лишиш от женственост.

И няма йогурт, а само кисело мляко. Същото като онова от времето на „социализъма“ в стъклените бурканчета с капачка от метално фолио, само вкусът вече не е същия. Но не е модно вече да си спомняме за „комунизъма“, защото имаме Софарма Тауърс, фитнес, джогинг, лай-стайл и всеки втори, който може да сътвори изречение с подлог и сказуемо се нарича копирайтър. Но коя съм аз да знам, може би в София от кравите се точи директно сухо мляко на прах под формата на „Данон“, кой знае.

Чудно защо толкова се напъват някои, култивират претенции, наизустяват редки имена на лоши вина и превръщат сексуалния си живот в първа страница на „Лична драма“? А нима това, че ходиш на театър, спасява те от риска да си останеш просто една претенциозна кифла? Не, не мисля…

Мария Василева – „малко той, малко аз, малко ние“

И тъй, влизам в „Хеликон“ и от вратата – нов роман на Анна Гавалда. Казвам си: „това е добър знак“. И беше. Купих си „Утешителната игра“ и една книжка с поезия, която търсех отдавна, но открих чак в петък – „малко той, малко аз, малко ние“. И като примерна ученичка спазвам малките букви :) Ето малко разпилени парченца от това, което ми хареса:

 

той обещава
разни неща
които аз запомням
без да искам
и които обаче
остават все там -
близо до рояла
сред песните
които той пее
аз танцувам
сред дима
на чужди цигари

 

* * *
моля те, моля те, моля те

нека е късен август
или пък ранен септември

нека съм с дълга цветна пола
бял потник
и много гердани

нека косата ми е разпиляна
и съм на обувки без ток
(може и боса)

 

* * *

искам
малка дървена къщичка.
да гледа към море.
да има веранда, люлеещ се стол и
стара пощенска кутия също.
да е далече от други къщи.
и да има пейка за преминаващите -
хората от село винаги са добри разказвачи.

 

* * *

любимото ми изкуство е това на сутрините.
да станеш преди всички.
да имаш предостатъчно време.
да не бързаш. да е тихо.
да си направиш любимата закуска и твоето си кафе -
точно както го обичаш.
да започнеш деня си с
усмивка,
спокойствие,
благодарност
и усещането, че ще бъде прекрасен, прекрасен ден.

С две думи, книжката е като чаша вино до камината или топло, ароматно кафе пред прозореца в дъждовна утрин – приятна и галеща сетивата. Иначе и аз споделям напълно желанието за стара пишеща машина, дървена маса и прозорец с изглед към планината. А може и към морето.

Тайната на дълголетието

Мая е рускиня, която живее в Америка, бивша балерина. На95 години.

Според нея, тайната на дълголетието е: simplicity, work and enjoyment – простота, работа и наслада. Звучи почти постижимо…

 

… а на гърба на календара

Коледа дойде и си отиде по-бързо от мразовит повей на вятъра и за пореден път се убедих, че понякога очакването е много по-красиво от сбъдването.

По-лесно е да си щастлив сред украсата, песните и очакването на това някакво вълшебство да се случи, отколкото да си играеш на „нерви от въже“ със семейните празници, ядосаните Бог-знае-за-какво шофьори и чичо-скурджовците, които не знаят що е то усмивка. По-лесно е и някак по-празнично.

А януари, за разлика от декември, е по-неприветлив, по-сериозен, по-отрезвяващ.

И ги няма вече топлите илюзии за щастие, нито пък щедростта на последните дни от отминаващата година, остава само студената прагматичност на оцеляването и работохолични неврози, затрупани под заледените градски тротоари.

Но, казвам ви, и януари може да бъде красив понякога.  С концерта на Виенската филхармония. И със снежните пейзажи, които рисува по цялата дължина на магистралата. Заснежени планински върхове се гушат в синьо-розовата мъгла на хоризонта.

Малко новогодишни размишления

Ето че и предварително охулената и заплашителна 2012-та настъпи.
Не храня някакви конкретни очаквания и не си създавам илюзии, че това ще е годината, в която ще отслабна до предишните си любими 52 кг без усилие, нито пък че ще ми падне на главата отнякъде торба с пари, които не съм заслужила. Не. Знам единственото, че ще постигна точно толкова, колкото усилия положа, а напоследък много ме мързи.

Това, което ми направи сериозно впечатление напоследък, обаче, е, че в тазгодишните пожелания неизменно присъстваше „и нека новата година бъде по-добра от предишната“. Това не е оригинална мисъл, нито го прочитам за пръв път някъде, но за пръв път го срещах в почти всяко пожелание и това ме накара да се замисля. Хората сякаш стават по-осъзнати в последните години. Пожелават си само здраве и по-добра година. За това може да има само две обяснения – или 2011-та за тях е била много добра и искат една още по-добра година (което дълбоко ме съмнява предвид икономическата ситуация в България), или просто се надяват на малко по-лесни 12 месеца, защото не са никак оптимистично настроени…

И съвсем типично за това време от годината започват и обещанията за това какво искаме да постигнем този път. Четох един пост, който поставя проблема за липсващата мотивация и го разглежда от малко по-различен ъгъл. Според него умът ни е това, което ни спира по пътя на успеха, защото вечно ни намира извинения да не свършим нещо. Според автора, ако веднъж успеем да накараме ума ни да замълчи и просто започнем да следваме първоначалния план, след една седмица всичко ще е си влезе в един добре отъпкан коловоз и всичко ще е наред. Практиката ми показва, че това рядко е вярно. Обикновено, когато започна някакъв режим от физическо натоварване, успявам да изкарам някъде седмица, докато не настъпи някаква промяна в ритъма ми – например почивни дни, след която изобщо не успявам да продължа. През едно лято, докато все още бях в гимназията, успях да издържа две седмици да правя по 200 коремни преси на ден и то с лекота. След това се наложи да спра за няколко дни и всичко си остана до там.
Мисля си, че на някои навици просто не им е писано да продължат дълго. Ако не успявате да се накарате да тренирате, може би просто не сега е моментът за това. Връщам се назад във времето, когато бях слаба и с перфектно тегло според днешните изисквания – точно 50 кг, а понякога и под тях. Това беше период, в който всяка настинка или вирус ме събаряха и непрекъснато бях болна от какво ли не. Сега не се харесвам в огледалото особено, но поне съм доволна от това, че не боледувам толкова често и не зъзна всеки път, когато температурите са под 20 градуса. Може би точно сега за мен не е съвсем полезно да бъда на предишните си килограми.

Затова си мисля, може би това ще е една перфектна година, в която да не се насилваме да правим и постигаме неща, които не ни идват от вътре, и ще се оставим на вътрешния ни усет да ни води.

Декември

Ден 338-и от моето пленничество.

Диванът е издълбан по моя форма и подобие, а краката ми заплашват да се дезинтегрират, ако ги накарам да ме пренесат на разстояние по-далечно от това между леглото и дневната. Писането ми (с изключение на финансовите новини) е тотално ръждясало и честно казано, направо съм забравила как става.

Обаче! :) Има светлина в тунела – идва Коледа! И това осмисля целия декември. В този ред на мисли, почерпете се, сама съм ги пекла… с малко помощ от Лидл:

Елхата е украсена от началото на месеца, както и цялата дневна, телефонът ми е оборудван с необходимите мелодии на звънене и тонове за смс-и и като цяло съм в трепетно очакване на най-хубавия празник от годината. Разглеждам вълшебни картички и празнични свещници, обмислям тазгодишния коледен микс от песнички, който да звучи в колата, и дори съм си обула чорапите на пингвини с шалчета. С две думи, толкова съм ентусиазирана, че чак не се стои покрай мен.

Станах на 26.
Както баща ми ме окрили в самия празничен ден – „вече трябва да си криеш годините“, а сестра ми ме поздрави с нежното – „Уууу, вече прехвърли половината на 20-те“. С две думи, дърта съм вече или както някой от семейството ми би добавил: „Дърта, дърта, ама се озърта“. Не, че има някаква конкретна връзка, просто държа да отбележа семантичните особености в общуването у дома :D

И тъй като нищо по-смислено не ми хрумва за отбелязване, спирам до тук. Важното е да прекъсна сушата и да напиша нещо, че иначе съвсем ще му видя сметката на този блог.
И за финал, както би казал бай Пешо:
Stay cool and Enjoy! Christmas :)

Огнено слънце, самоубийствена луна

Дочетох биографията на Кърт Кобейн тази сутрин и все по-ясно осъзнавам, че не можем да виним другите за това, че ги няма около нас в момент на нужда, когато ние самите не можем да ги допуснем до себе си. И то точно в тези моменти.

Мога само да се радвам, че имам огнено слънце и самоубийствената ми луна е заточена и пренебрегната от всички останали жизнеутвърждаващи планети.