The Gods Wait To Delight in You

Иска ми се да кажа, че напоследък съм изгубила себе си, но всъщност това е процес, който започна отдавна, може би още преди да започна блога си. Вероятно е хубаво, защото хората казват, че първо трябва да се загубиш, преди да се намериш. Мисля, че трябва да намеря нещо доста необикновено, щом ми отнема толкова години лутане.

И има едни моменти, в които се чувстваш толкова отчаян, почти като хамстер, усърдно въртящ колелото, от което няма слизане… и точно тогава сякаш провидението се смилява над теб и в ужас да не вземеш да си теглиш ножа или да направиш нещо почти толкова театрално, за да сложиш край на мъките си, ти проговаря. Понякога е толкова прозаично, че може да се усъмниш и да помислиш, че си си го измислил, но после си повтаряш наум чутото/видяното/изпитаното и осъзнаваш, че, не, боговете наистина са ти проговорили. Само на теб, само този път. Дори и съвсем прозаично чрез една реклама:

Налага се да ти проговорят толкова прозаично, защото си едно предубедено копеле, което така и не се нави да чете Буковски. А този объркан мозък е сътворил едно от най-вдъхновяващите неща, които някога съм чела. Още ми е трудно да повярвам, че е негово:

The Laughing Heart by Charles Bukowski

your life is your life
don’t let it be clubbed into dank submission.
be on the watch.
there are ways out.
there is a light somewhere.
it may not be much light but
it beats the darkness.
be on the watch.
the gods will offer you chances.
know them.
take them.
you can’t beat death but
you can beat death in life, sometimes.
and the more often you learn to do it,
the more light there will be.
your life is your life.
know it while you have it.
you are marvelous
the gods wait to delight
in you.

Споделям това, защото може би един ден провидението ще реши да намигне на някой друг, чрез този пост. А в края на краищата е необходимо да вярваш, че боговете чакат, за да ти се възхитят.

Българин да се наричам…

Най-големият проблем на България не са корумпираните политици, не е бедността, нито престъпността, още по-малко пък бездомните кучета и синята зона, напук на това, което софийските медии се опитват да ни набият в главата. Не. Проблемът на окаяната ни държава са хората.
Да си го признаем открито, ние сме ниско културни, без елементарно възпитание, без морални ценности. Ние живеем още с робското самосъзнание и вярваме, че материалните ни придобивки ни правят това, което сме, като хора.

Поводът за тези редове е едно пътуване из Родопите през почивните дни, но катализаторът да ги напиша все пак беше тази статия и коментарите след нея.
Самият случай не е нищо необичайно. Често ми се е случвало на магистрала Тракия да виждам разни катафалки, както аз ги наричам, под формата на черни джипове и всякакви спортни автомобили, обикновено със софийска регистрация, които се движат с близо 200 км/ч и ако в момента, в който те настигнат, се случва да изпреварваш някого в лява лента, да ти мигат с фарове все едно магистралата баща им я е строил и ти си длъжен да козируваш и да се дръпнеш от пътя им възможно най-бързо. Не е това специалното, отдавна знаем, че живеем в мутренска държава, а полицията получава 1 млрд. лв бюджет, за да охранява мафията. Проблемът тук са хората в коментарите. Онези малки душици, които никога не застават от страната на правдата, а просто пригласят на силните на деня, защото се надяват един ден и те да се озоват сред тях. Проблемът е в онези жалки плазмодии, които не виждат проблема в човека, движеш се с поне 60 км/ч над разрешената скорост, а търсят вина и в жертвата, просто защото ние българите така сме свикнали, да плюем по всеки и по всичко и вечно да сме недоволни. Дори когато един журналист се опитва да търси справедливост по обща кауза, която при успех, би могла да подобри живота на всички ни заедно.

Та, за обикновения българин бях тръгнала да ви разказвам. Оставям настрани една определена прослойка, на която се нагледах в Пловдив. Тази на татуираните ръце, извадени през прозореца на скъпата кола, която профучава през всичките три ленти на булевард и накрая завива на ляво от крайна дясна. Оставям настрана и 18-годишните пикли, които карат заработените с междукрачието си огромни джипове с 5 км/ч, защото едва се побират в тесните улички около центъра, а между временно си говорят по телефоните със силиконовите джуки и силиконовите си празни глави.

Обикновеният българин не е по-приятна гледка, уверявам ви.

В последният ден на април с приятеля ми тръгваме към Чудните мостове. Планирано от преди две седмици, това пътуване беше единствената светлина в тунела, която ме крепеше през 10-часовите работни дни. Още по пътя Пловдив-Асеновград имахме предостатъчно моменти за псуване от душа поради неправилни изпреварвания, но това вече не може да ни изненада, нагледали сме се. На бензиностанция на Лукойл по пътя чакаме 10 минути на опашка зад някакъв под 20-годишен келеш с новичък Мерцедес. Когато излиза от бензиностанцията и най-после сяда в колата, изведнъж го забелязва негов приятел и той отново слиза, за да си говорят, сякаш е спрял на паркинг. При клаксон от наша страна, той едва поглежда и след известно колебание решава все пак да се премести. Отнема му още пет минути. Няма значение, ние сме широко скроени и изобщо нямаме намерение да си разваляме разходката.

Караме си по 16-километровата отсечка по-лош и от третокласен път към Чудните мостове. Министърът на енергетиката и туризма ни се оплаква, че туризмът в страната ни се осъществява на едва 5% от територията на България. Ами за да може хората да достигнат останалите 95%, трябва поне минимална инфраструктура, г-н министре. Ако се разчита само на пътища, строени през социализма, няма как да стане, хората са си го казали отдавна – със стари к*рви нов бардак не се прави. Имахме още “приятни” изиживявания с някакъв голфаджия от Перник, който беше решил, че е на специален етап от WRC. Как да е, и това мина.

Стигаме до мястото. Фраш от коли. Аз подозирах, че ще е така, предвид почивните дни, но не бях подготвена какво точно ще намеря вместо “забележителност”. Първо, почти няма къде да се спре кола. Второ, в самото подножие преди мостовете, които всъщност са един-единствен мост, предприемчиви българи са направили заведение тип механа, от която щедро се носи задушливата миризма на скара и се вият кръшни ритми, за щастие на народна музика поне, и все пак… Хората седнали и поркат, нагъват кебапчета. Питам за тоалетна, защото видях поне два огромни знака за такава на пътя и никаква следа от нея. Насочват ме към някаква стара барака по-надолу из гората. В живота си съм била на много ужасяващи места, наречени тоалетни. Досега само една химическа тоалетна на плажа в Равда успя да ме откаже, но в понеделник тя намери достоен противник. Отказах се и продължаваме към скалите.

Честно казано, изобщо не забелязах природната забележителност, понеже бях заета да се пазя от всякаква сган, която прииждаше на талази, шумно дъвчеше и крещеше на някой да застане в кадър. Трудно можеше да се огледаш за каквото и да било място, защото навсякъде пъплеха хора и се снимаха с мобилните телефони. Приятелят ми съвсем уместно направи сравнението, че се чувства все едно е пети клас и току-що са пуснали децата от автобуса. Но това не беше всичко. Една тълпа превъзбудени младежи между 25-30 годишни бяха намерили забавление да се спускат по въже с макара от едната скала до другата под оглушителни викове. Въжето беше вързано за няколко дървета в отсрещната борова гора с помощта на някаква автомобилна джанта. Беше организирано от местните търговци в опит да припечелят още някой лев, вместо да разчитат само на кебапчетата. Честно казано, във въображението си не бих могла да извикам толкова успешни начини за съсипване на една природна забележителност. От ужас и в опити за спасение, се пъхнахме в отсрещната борова гора, търсейки спокойно място, за да можем да видим все пак тези чудни мостове. Настроението ми се пооправи далеч от хората, изчакахме около половин час и накрая тълпата, напечена от слънцето, се поразреди в търсене на биричка и кебапчета. Направих снимки, доколкото можах и тръгахме да си ходим донякъде с нотка на облекчение.

По стръмната пътека нагоре, по която едва двама човека могат да се разминат, се спирам, защото срещу мен вървят една до друга две жени, шумно обсъждащи какво бил казал някой си Тошо. Едната явно беше твърдо решена да мине през мен и в последния момент размисли. На границите на търпението си тръгвам да изкачвам стъпалата към шосето, където оставихме колата. На последното стъпало една жена срещу мен, упорито се натиска, сякаш аз съм Каспър и ако прояви достатъчно воля и усърдие може да мине от другата ми страна, след като я побият студени тръпки. Упорството й ме изненадва, защото не мога да разбера какво си мисли, че ще стане. Вдигам поглед към нея и я гледам неразбиращо, като очаквам, че ще последва поне едно “опа”, на извинение отдавна не се надявам. Вместо това обаче, тя просто ме гледа като дебил за няколко секунди и после се засмива със сконфузен смях, както съм чувала само психичноболните да се хилят. Махнахме се от това място възможно най-бързо, преди да сме удушили някого. Няма и да стъпя повече там.

Разходихме се до Чепеларе – прекрасен малък град с невероятно красиви къщи, а после и из едно родопско село, което се казваше Павелско. Поляните там бяха като излезли от приказка.
Замислих се, че ми се живее ако не зад граница, то поне в малък град. Като Чепеларе. Нямам сили за повече българщина. Чудя се какво ли си казват чужденците, които си тругват от Чудните мостове.

Неуместна

На 26 е уместно да си влюбен, нещастно или споделено, без значение. Но да се тресеш от любовна мъка или екзалтация, а не да отминаваш с безразличие чуждата любовна драма.
На 26 е време да се караш с приятели за дестинацията на петъчното излизане и да споделяш с дневник или добър слушател за това какви си ги вършил в някой тъмен бар предишната вечер. На 26 няма време да се обръщаш назад, защото младостта уверено те тика още и още напред и ти не бързаш да откриваш що е то уседналост, месторабота, ежедневие.
На 26 е уместно да си здрав и упорито да се опитваш да промениш това с доволни дози алкохол и нездравословна храна, гарнирани с всякакви други сладки пороци, за които експериментаторския ти дух може да се досети.
На 26 е уместно да бъдеш там, където искаш, напук на родители, колеги, завистници. Да напускаш работа, без да ти мигне окото, да се грижиш основно за себе си.

На 26 е уместно дори да станеш родител и да почнеш от начало да правиш всички грешки на младостта с нечий чужд живот, който сега е в твоите ръце, но не и да се спираш, за да питаш за пътя напред. Не и да се чудиш това ли е то всичко, което има да се види, а още по-малко да се будиш сутрин уморен от неживеене. На 26 е уместно да направиш всички, непростими за 45-годишните, грешки, които след време ще наричаш спомени.

На 26 е уместно да не обмисляш толкова много нещата, да скачаш без въжета, да се връщаш от начало и да започваш с нов ентусиазъм.

Но преди години майка ми ми каза, че всеки път щом отивала да ме прибере от детска градина, вместо да ме намери сред децата, играещи на площадката, тя винаги ме откривала да седя на пейката и да говоря с учителките.
На 26 е изключително неуместно да мислиш толкова много.

Резерват „Червената стена“

Не всички знаят на какво чудно място се издига Бачковския манастир. Аз самата не го знаех само до преди две години, да не споменавам за приятеля ми, който е родом от Пловдив. Добре че съм аз, да дойда и да го ограмотя малко :) Повечето хора, особено запалените фотографи, минават покрай сергийки с чудно миризливи кебапчета, влизат в манастира и с ужас установяват, че там не са позволени снимките. Следва едно бързо и безплодно обикаляне из нещо, което може би някога е било манастир, но тузарските сватби и PVC дограмата отдавна са провалили това впечатление, след което си тръгват разочаровани.

И моето мнение можеше да е такова, ако съвсем случайно, не бях попитала: „А каква е тази врата?“ точно срещу изхода от манастира. Естествено, приятелят ми не знаеше. Отговорът, който научихме почти като Алиса, която се спуска през глава след заека в дупката, е – природен резерват „Червената стена“, на площ малко по-малко от 30 300 дка чудно красива природа с изчезващи видове от флората и фауната.

Аз, разбира се, не съм фотограф и за нещастие не разполагам с подходяща техника, но позволете ми да ви разкажа все пак за част от чудната разходка, която сте пропускали всеки път, бързайки да си тръгнете, недоволни от манастира.

Всичко започва по една екопътека:

А тази пътека води до поляна с чешма, пейки и разни люлки за децата

Наблизо има водопад, който тече чак до заведението в подножието на манастира с логичното име „Водопада“, но като цяло от еко пътеката е много по приятно да се наблюдава. Обещавам следващия път да направя по-хубава снимка на водопада :)

Гледката от двете поляни към края на пътеката си заслужава, особено ако човек има подходящ обектив, с който да се справи с контраста на светлината

Накрая има и пещера, параклис и аязмо, каквото и да означава това. До пещерата се стига по стълби, през тази малка къща

И тъй, който видял, видял. Който има сили да се катери нагоре, може и страхотни пейзажни снимки да направи. Това от мен, да не кажете после пак, че сте ходили до Бачково и сте останали разочаровани, защото на мен това ми се превърна в една от топ дестинациите напоследък :)

Свободата на работата от вкъщи се превръща в затвор

Когато кажа, че работя от вкъщи, хората винаги реагират по един и същ положителен начин, все едно им казвам, че си стоя у дома с кафето пред телвизора и евентуално, ако съм на кеф, може и да свърша някаква работа за половин час. За мое най-голямо нещастие обаче, нещата стоят по доста по-различен начин. Като всяко друго нещо и работенето от вкъщи си има както плюсове, така и доста сериозни минуси.

Да,

- работата от вкъщи до известна степен ти позволява по-спокоен ритъм на деня, защото не ти се налага да се събуждаш рано сутрин и трескаво да се гласиш да излезеш, да се буташ в претъпкания градски транспорт и да се чудиш какво да ядеш от магазинчетата около офиса.
- не ти се налага всеки ден да се чудиш как да се обличаш, да се ядосваш, че не си пуснал пералния предния ден и да трябва да се правиш на красив/а, дори когато се чувстваш като нещо неподходящо за целта.
- не се съобразяваш с мнението на колеги за включване, изключване на осветление, градуси на климатика, не те разсейва силната музика от компютъра на някой друг и всички онези малки неудобства, които са факт, когато повече от 2-3 човека са в една стая.
- спестяваш доста пари от иначе ежедневните разходи за транспорт и храна извън вкъщи.

Тук обаче идват и отрицателните точки и развенчаването на разни митове, които хората някак предубедено са взели за истина. Например, общо разпространеното мнение е, че от вкъщи можеш да работиш по-малко и шефовете ти не могат да те следят. Това е напълно погрешно, защото ако работиш от вкъщи, е твърде вероятно работата ти да е обвързана с таргети, сиреч определени количествени рамки, които със или без шеф, все трябва да се изпълнят.  В края на деня работата или е свършена, или не е, няма много място за кръшкане.

Вторият мит е, че имаш повече свободно време – напълно погрешно! Когато работех от офиса на компанията в Търново, започвах работа точно в минутата, в която станеше 8 часа и със същата точност приключвах работното време без значение, дали имам още работа или не – просто защото компютрите там се заемаха от втора смяна и други хора ме чакаха, за да седнат на моето PC. Дори и да имаше случаи, в които оставах и след работно време – шефовете ти са там и забелязват това. Отделно, задължително ползвах някаква почивка на обед, за да ям и да се поразходя из близкия парк, правех паузи да си направя кафе в кухнята, през което време си говорех с колеги и т.н. Сещате се – нарича се социализиране.

Какво се случва обаче, когато работиш от вкъщи. Първо, можеш да започнеш от 8:00 ч., но никога не приключваш точно на време, защото смяташ, че няма проблем да довършиш и още нещо, така или иначе си си вкъщи, нямаш автобус за гонене или нещо такова. Обедна почивка практически нямаш, защото отиваш до хладилника, вземаш си нещо и или го изядаш за 15 минути и се връщаш на работа, или ако си като мен – ядеш пред компютъра, докато вършиш още неща. Когато оставаш след работно време, никой от шефовете ти не го забелязва, а дори и да го забелязва, не го отчита, защото – хей, ти си си вкъщи!

Обикновено работата от дома е свързана основно с интернет – някои фирми може и да ти плащат месечната такса, но за българската действителност това е по-скоро рядкост. Друг проблем – спира ти интернета. Това е независим факт от теб, както и периода, за който достъпът до мрежата ще ти бъде невъзможен, но някакси се оказва твоя вината, че не работиш в този момент. Ако интернетът спре в офиса, това е като свободен час в училище. Когато ми е спирал интернетът у дома – това или е повод да закъснея с работата си и да довършвам до късно вечер, или още по-лошо – да ме карат да си пускам отпуск за деня. В началото на седмицата, лаптопът ми нещо се повреди, в последствие се оказа, че е само операционната система, но не можех да работя от него, при което ползвах друг компютър вкъщи. Мислите ли, че някой от компанията ми се трогна? Наложи се после да си оправям настройки на служебни пощи, да си правя пароли за прокси сървъри и какви ли не още неща, които един средностатистически човек не разбира и пак на никой от фирмата не му направи впечатление, за да ме отмени от малко работа. В офиса това щеше да е работа на някой IT специалист, докато аз си пия кафето.

И стигаме до най-важния и неприятен, поне за мен, проблем.
Когато работиш от вкъщи, ти практически загубваш всякакъв контакт с хората. Едно, че колегите ти се разбират по-лесно помежду си и ти оставаш извън този процес, но и ти липсва всякакъв контакт с живи хора, защото си стоиш сам у дома. Работата ти реално е само в седнало положение и то на едно не особено удобно място, защото колко хора си имат работни бюра у дома? Ако работиш до късно, както е ситуацията при мен, примерно до 7-8 ч. вечер, после ти остава време само да хапнеш и да спиш, и понякога се натрупва толкова много време без някакво истинско движение, че тялото ти започва да се разпада. Колкото и да правиш почивки за упражнения, не помагат, не е същото като истинското движение.
Загубваш всякаква мотивация да изглеждаш прилично през деня, запускаш се до степен, че в почивните дни, в които реално излизаш навън, ти се струва непосилно да се приведеш в нормален вид. Или пък другата крайност като мен – в редките случаи, в които излизаш навън, се гласиш прекалено много, защото ти липсва това в ежедневието ти и се стига до абсурди като да ходиш с грим и фон-дьо-тен да катериш по еко пътека.

С две думи, работата от вкъщи си има и плюсове и минуси, но като цяло е за предпочитане да не се практикува дълго. Няколко дни далеч от офиса действат освежаващо, но ако статуквото се задържи повече от година, става наистина неприятно и по-скоро се превръща в затвор, отколкото в свобода. Започваш да се чувстваш така, все едно животът ти се свежда единствено и само до работа и нищо друго.

Това, естествено, може би не важи за работа, в която сам си си шеф и можеш да определяш колко и каква работа ще бъде свършена и по кое време.

Анна Гавалда – „Утешителната игра“

Не започва много добре, първите около 100-130 страници са доста трудни за прехвърляне, защото на моменти буквално не се разбира за какво става дума. Авторката говори за едно, на следващия ред пише от името на друг герой, но това става ясно чак на следващата страница. Затова се налагаше да прехвърлям назад, за да си изясня за какво става дума, много пъти.

Но щом веднъж началото се преодолее (не че не е хубаво, просто е трудно за четене), нататък историята сама те увлича.

Този роман не е като „Заедно“, нито пък като „Обичах я“, по-близо е до последното от нея – „Един подарен ден“. Малко меланхоличен и изпълнен със съжаление и същевременно надежда за „най-доброто тепърва предстои“ се прокрадва все по-често към края. Засяга онези болни места, които ни припомнят, че животът ни не е протекъл точно така, както сме се надявали, че сме се превърнали в нещо съвсем различно от онова, за което сме мечтали. Понякога, просто за да забравим, че не живеем своя живот, сякаш нарочно се зариваме с още и още работа, за да нямаме време да си дадем сметка за това. В тази връзка:

„Вярно е, умората е шик като белег за добра кариера. Ласкателна дори. Хубав медал, закачен върху бездействащо сърце.“

И понеже аз малко или много съм в същото настроение, книгата ми хареса, макар че няма да се превърне в любимото ми произведение на Гавалда. Има твърде много излишни неща, твърде много материал за редактиране и то не само в тромавото начало. Все пак последната третина от книгата се реваншира за останалите несъвършености. Сега, като видях, че авторката е разведена, си мисля, че историята до голяма степен е автобиографична, което я прави малко по-лична и истинска. Дали всеки получава толкова щедра утешителна игра накрая обаче? Малко се съмнявам.

В Goodreads братята американци са се изказали доста негативно за книгата, казват че нищо не се случвало в нея. Разбира се, това е до народопсихология. Те очакват главна героиня, която да яде, да се моли из екзотични държави по цялото земно кълбо и да се ожени за Хавиер Бардем накрая, за да открие себе си. Затова и момента с вътрешната трансформация и решението да напуснеш човека, с когото живееш, на тях им изглежда като нищо-не-случване. На мен пък историята ми допадна, защото звучи плавно и истински, точно по френски романтична, като акордеон, изпълняващ шансони по калдаръмени улички. Разбира се, българската прагматична жилка в мен се обади накрая, защото не й се вярва, че всичко би могло да се подреди толкова съвършено накрая, но хей, това все пак е художествена измислица.

С две думи, не е най-доброто от авторката, но все пак е Анна Гавалда – интелигентна проза и език, който звучи като поезия.

P.S. Бележка към редактора – beauty marks означава бенки.

Стих от не-поет

Аз не мога да пиша стихове. Не е някаква голяма тайна, все пак.
Отказах се, когато римите на кон с балон ми докараха главоболие. Или проза, или поезия, никога двете. Това е все едно да си еднакво добър по граматика и математика – физически е невъзможно. Но миналата седмица в главата ми се проектира стих, само един ред, обикновено така ми се материализира вдъхновението. Понечих да го зарежа в небитието на отдавна-изхвърлените-идеи-за-разкази-и-стихове, но той натрапчиво отказваше да си иде и нещо повече – започна ловко да се разплита в главата ми като бодлива прежда, която не ти дава мира. И ето, че се хванах да пиша стихотворение, аз, която римувам тъй тромаво кон с балон.

Вероятно четенето на Анна Гавалда си казва думата. Или просто квадратурата на Нептун към наталния ми Меркурий. Което и да е, аз написах първото си стихотворение. И понеже това е още едно първо нещо от много време – първото нещо, което завършвам от край до край, реших да го споделя тук, без почести и слава. Просто така, за да не си умре самотен, заринат из безполезните неща на компютъра ми. Заглавие естествено си няма.

Аз исках да ти подаря любов-коприна,
изплетена измeжду двете ми неопитни ръце,
но вместо нея, сляп животът ни отмина,
изниза се, без нищо да ни поднесе.

 Оплетохме се в мрежите оловни
на прозаични делнични кавги.
И само щом проскърца празно тишината,
се питаме истински живеем ли или…

Не искам да гоним щастие в минало време,
нито азбучни истини в трето лице,
и ако подъл крадец всяко утре отнеме,
нека днес да скочим без въжета поне.

Пътят

Все повтарям, че съм изморена.
Ставам сутрин, завличам се заедно с чехлите си в банята, оглеждам лицето си и си казвам: „толкова съм изморена“.
После отивам в дневната, оправям хаоса от снощната вечеря и си мисля: „толкова съм изморена“.
Сядам пред компютъра, за да напиша поредните редове, които ще умрат като мухи еднодневки за по-малко от 24 часа, и отново като рефрен: „толкова съм изморена“.
Умора вечер, когато трябва да приготвя нещо за ядене, умора най-вече вечер, когато свободното ми време за нещо различно започва, а аз само търся леглото с апатичен поглед.

До толкова се е натрупала умора, че дори едноседмичната отпуска, която в действителност се равняваше на щателно и жадно преброените 9 дни с уикендите, не можа да ме зареди с енергия.
Нито тениса на маса.
Нито изгледаните филми.
Нито най-после прочетените книги.

И си мисля, не е умора от натоварване, а умора от неправилен живот.

Защото, когато човек не върви по пътя си, а срещу него, всяко усилие е гигантско и всеки компромис – чудовищен.

Въпросът е как да намериш пътя си.
Паля свещи, за да прогоня главоболието си, което сякаш само чака февруари, за да се настани в слепоочията ми.