Една година в Пловдив

Някъде долу-горе по това време на годината се навършват цели 12 месеца, откакто дойдох да живея в този древен, разнороден и пълен с дупки град, наречен Пловдив. И тъй като идвам от далечния, суров Север :D следват някои разсъждения в стил „От другата страна на Балкана“. Последните ми 7 впечатления в 7 секунди.

Пловдивчани:

1. … разбират от ядене и имат най-вкусната и обилна бърза и нездравословна храна в цяла България; само като помириша дюнери „Аладин“ и загивам;
2. … не признават изобщо светофарите – за тях те са улична украса, сравнима с коледните лампички и фоерверките;
3. … не са най-големите работохолици на света, ако могат да си спестят някой друг час от работа, непременно ще се чупят; алякът е голямо нещо;
4. … биха седнали на кафе дори и на два стола на средата на шосето, както установих, откакто в блока ни отвориха заведение, чиито маси са в неприкосновена близост до околовръстното и нищо друго;
5. … твърдо вярват, че паветата са настилка, по която можеш да караш с 80 км/ч!?
6. … имат много забавен говор – нещо средно между нашето твърдото нйе в Източна България и нелепото желание на софиянци да променят грешно ударението на всяка дума;
7. … или поне шофьорите са възприели твърдото убеждение, че пешеходците, особено тези, които пресичат на пешеходна пътека тип зебра, са вид подвижни кегли, и е въпрос на чест да улучат поне един от всеки десет. Ако не успеят, то в такъв случай са задължени поне да се покажат на прозореца и да псуват човека, и съвсем в краен случай поне да надуят един клаксон. Всякакво останало поведение се счита за неспортсменско и против всякакви правила на колегиалност на пътя.

Каква поредна футболна драма

1. Реал – Барса. Полуфинал на Шампионската. Е, няма как, ще се гледа.
2. Бирата се изстудява нежно в хладилника, а Боби пържи картофки. Идилия.
3. Опитвам се да си спомня, дали тази година съм гледала поне един мач от Шампионската – напразни усилия на мисълта, нищо подобно.
4. Прежалвам дори „Девет ярда“ по някоя от Диемите. По дяволите, вече не правят толкова добри комедии.

Десет минути до мача – яростно въртя каналите, докато намеря по кой от всичките вече излъчват мачовете. bTV Action?! Гледам съсредоточено графиката с единайсетторките (специален поздрав за съквартирантката на сестра ми) на двата отбора, а после и мутрата на Йозил (бррр, тръпки ме побиват от този). „Боби, я ми припомни пак защо викам за Реал?“ Не остана и един футболист там, който да ми е приятен. Ей го оня пуяк Кристиано Роналдо, още не е успял да измисли начин да си държи очите отворени, а устата затворени в един и същ момент. Някакви чернилки обикалят насам, натам. Добре, че Касияс и Серхио Рамос удържат фронта още.

Мачът започва, но е толкова прост, че трудно успявам да се концентрирам само над него. Гледам, гледам, никаква следа от испански футбол, прилича по-скоро на английски, ама лош английски. Тази сутрин съм станала в шест часа, за да ме задържите будна, ще трябва мааалко повече усилия бе, момчета. Пак нищо. Владение на топката – 75% за Барса на 25% за Реал или нещо подобно, с две думи много на малко за техните. До тук с белия балет, то не, че е останало нещо от него. Как можаха да вземат Мауриньо за треньор. Съдията, съдията пети клас. По-ошантавено съдийство не съм виждала от Световното в Африка. Някой си разпери ръката по-свободно във въздуха, друг моментално се хваща за главата, пада като уцелен от шрапнел и започва да се превива в предродилни мъки. Ах, каква драма, какво изящество на артистичното изкуство. Аз, невежата, си мисля, че е футбол, пък те поставяли Шекспир.

Една що-годе свястна атака преди почивката на полувремето и… съм заспала. Разбуждам се към 50-тата минута. Скука, скука, скука. Откровено по-добрите на терена, Барса, и те играят като куци коне. Добре, че са толкова смотани, че да не могат да уцелят вратата, иначе положението щеше да е много лошо. Защитата на Реал ми докарва носталгични спомени по българския национален отбор. По едно време настава някаква суматоха, гледам – жълт картон за Рамос. Лошо. На повторението двама, трима шарана от бялата защита гледат като истукани, та се наложи Рамос да се намесва. Карай, ние да вземем да ги бием сега, пък за другия мач ще му мислим. Само че нямам никаква идея как изобщо тези балеринки ще бият, когото и да било. Мачкали били в испанското първенство. От него два мача гледах и на двата се изложиха като кифли. Първият, дето свърши 0:0 с някакъв по-малък отбор (час и половина скука, не по-малка от сегашната) и Барса като ги биха с много, много голове.

После съдията вече тотално влезе в ролята си на петокласник и гледам, някакъв червен картон се ветрее из ръцете му. Гледам повторение, търкам си очите, пак гледам. Баси, или много ми се спи и съм неадекватна, или съдията е неадекватен. Айде, Пепито го изгониха. Той, горкият, няма много добра слава. Веднъж да кажат, че сестра ти е к*рва, върви обяснявай, че нямаш сестра. Мъка, мъка. Барса като останаха с човек повече, изведнъж се сетиха, че можели и да играят. Меси най-основно. Тоз сакат домат, който само ми скъса нервите на Световното със слабата си игра, изведнъж – прас – два гола. Ми ще вкара, с тези фитопланктони в защитата и аз да съм, и аз ще вкарам.

Алекси Дрънкачев пак извади бисер: „Битката за това кой е по-добър между Меси и Кристиано Роналдо ще има тепърва да се решава напред в бъдещето, но Меси като че ли я реши тази вечер.“ Ха сега де. Шах и мат с пешката. Може и на него да му се е доспало. Жалко, че нямах тефтерче под ръка, да си записвам бисерите му, както преди години.

Последен съдийски сигнал. Тегля една балканска, сочна. Боби се отрече от Реал в държавен вестник и си легна преди 15 минути. Вече е заспал дълбоко, ама защо ли аз загубих така безвъзвратно час и половина от живота си, които никога няма да се върнат повече.

Вече започвам да разбирам жените и това защо не гледат футбол.

Захари Карабашлиев – „18% сиво“

Това е една от онези книги, за които не мога да кажа с категоричност, дали съм я харесала, или не мога да я понасям. Истината е, че романът има много силни места и запечатващи се в ума идеи, но също така му куцат доста други неща.

Чудя се защо винаги българските романи са на емигранти. Сякаш единствените творци на България са тези, които са я напуснали.

Има голямо сходство между „Черната кутия“ на Алек Попов и „18% сиво“ на Карабашлиев. И в двете книги героят е в търсене на себе си и това включва припомняне на изстраданото минало в България. Спомените вървят като втора лента за фон на безкрайно американски и нереалистичен екшън, който пък е основната линия.

Истината е, че много ми се искаше в „18% сиво“ да ги нямаше „секс“ сцената, порното, онова нещо с магарето, безплътните мафиотски образи и тоалетните (защото в един момент имах чувството, че 2/3 от романа главният герой изкара именно там). В многовековната история на литературата всички автори са ходили до тоалетна, но някак въпреки това са успявали да не описват приключенията си там. Слава Богу. Искаше ми се основното действие да е свързано със спомените за живота на Стела и Зак, защото това беше много по-истинската и убедителна история. Другата, със случаен престъпник, който решава да стреля по Зак, опитваща се да се самоубие жена, която залива хора с кафе, краденето на кола и какви ли още не дивотии, тази история беше просто плоска и нереалистична. Да не говорим изобщо, че отделните случки сякаш нямаха никакво отношение към основното действие.

Краят беше слаб. Това спуснато от никъде „животът е красив“ си беше deus ex machina. Не можеш да напишеш цяла една история само за намирането на себе си и накрая да не дадеш отговор, да сложиш последната точка, без да си разрешил единствения проблем. Освен това не ми хареса основния мотив, който движеше историята – тази торба с марихуана. Един човек, който е изгубил жената на живота си, едва ли ще се втурне в печалбарство. Какво го топлят него тези 50 000 долара? Те няма да му върнат нищо.

Какво ми хареса. Когато не беше циничен, авторът беше истински и ми беше лесно да му повярвам. Може би, защото това включваше основно историите за България, които най-вероятно действително са му се случили. На места романът е направо фотографски – запечатва изображението в главата ти. Особено в края на книгата с видеозаписа, който гледа Зак. Хареса ми теорията за обратното време. Хареса ми историята за Никса. Хареса ми това, че в български роман не ставаше дума за мутри, чалга, комунизъм или политици.

„Самотата, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след работата, а аз се задъхвам от отсъствието й.“
Винаги, когато съм сама вкъщи, това време от денонощието ми е най-трудно за изтърпяване. Всички излизат навън, за да си починат, до теб долитат смях и приглушени разговори, а ти стоиш изолиран като пред плексигласова преграда.

„Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно.“

„Голямата любов прави мъжете малки.“
Не че съм съгласна, просто ми направи впечатление, че това твърдение често се среща сред мъжете писатели.

„Колко праведен, питам се, трябва да си, за да живееш в село с име, което преди двеста години е означавало „общуване“, а в наше време е книжовна дума за „ебане“.

„Искаш ли да живееш с някого до края на живота си, опитай да се затвориш с него в автомобил и да пътуваш колкото може по-дълго. Ако сватбените пътешествия предхождаха сватбения ден, колко ли брака щяха да останат несключени, колко ли емоции – неизхабени…“

Иначе две забележки само към редактора – „ракун“ (raccoon) на чист български език е енот или миеща мечка, а на „апликации“ (applications) в наше село му викаме формуляри.

Чаено парти

Хеликон най-накрая ме изкушиха. Не съм от най-големите почитатели на чая, но пък обожавам екзотични неща. А на опаковката пише:
Ройбос, канела, джинджифил, рожков, печен корен от цикория, кардамом, карамфил, екстракт от канела, черен пипер, олио от джинджифил, олио от кардамом, ванилов екстракт.

Звучи точно като рецепта от книгите на Джоан Харис.
Най-интересно е, че има вкус на… тиквеник, най-вероятно заради канелата. Като уютен ноември в устата е. Много ми харесва, ароматен и леко пиперлив, но не натрапчиво, едва се усеща. На пакетчето, което сега си пия щастливо, пише следното късметче:

When you have knowledge, you will not have fear.

Когато ми е тъжно…

… или просто твърде меланхолично, а ми се слуша хубава музика, се сещам за Алиша Кийс. Поздрав.

Кой движи историята – героите или действието?

Тъй като явно се намирам в сериозна криза в писането (нарочно не я наричам писателска криза, защото това би намекнало за претенции, каквито нямам), непрекъснато ровичкам за текстове, съвети, препоръки, които биха могли да ми помогнат. Истината е, че никога нищо от това не помага. Но днес се натъкнах на нещо интересно. В една статия разделят пишещите хора на два типа – тези, които оставят действието да води сюжета, и тези, които се водят от развитието на героите си. Ето какво гласи статията (за оригинала на английски – цЪк):

1. Най-общо, писателите, които предпочитат да пишат истории, водени от действието, се фокусират над логическото мислене, рационалния анализ и точността. Този тип писатели имат склонност да разчитат повече на лявата страна на мозъка си. Те подхождат към писането като към линеен процес и виждат историята в нейните отделни части. Писателите, водени от действието, харесват структурата. Обикновено предварително скицират и очертават основните линии на сюжета, преди да започнат да пишат. Те рядко имат проблеми да изразяват мислите си чрез думи.

2. От друга страна, писателите, които пишат истории, ориентирани към героите, имат склонност да се фокусират върху естетиката и чувствата, креативността и въображението. Те използват повече дясната половина на мозъка си и се наслаждават да си играят с красотата на езика. Те са по-интуитивни и предпочитат да уточняват подробностите, докато пишат. Хората, пишещи, водени от героите си, са холистични и субективни. Могат да синтезират нова информация, но са малко или много неорганизирани и разпилени. Те виждат историята като едно цяло. Писателите с доминираща дясна част на мозъка знаят какво искат да кажат, но често имат проблеми с намирането на точните думи.

Винаги съм смятала, че съм повече от типа, използващ основно лявата половина на мозъка си (поне, докато не си взех таро картите), но днес бях напълно опровергана. Описанието на втория тип е все едно говорят за мен и това как протича моето писане обикновено. Това отговаря на много въпроси като например: Защо винаги имам герои, около които създавам история, а никога история, в която са забъркани герои? Защо ми е толкова трудно да видя историята като линейна функция? Виждам я като едно цяло, но никога не успявам да я структурирам и разделя на отделни части, поради което зациклям някъде и просто се отказвам. Защо харесвам толкова много самите думи, а понякога дори и цели изрази, които не винаги са на български. Като например Little did he know. Това е от един филм, казва се Stranger Than Fiction, пак има намесено писане в него, много ми хареса и горещо препоръчвам. Както и да е, отклоних се.

Имаше тест от десет въпроса към статията, на който трябва да се отговори, за да се разбере към кой тип принадлежите, в случай, че от по-горното описание не сте се разпознали. Ако отговорите с лекота на въпросите от 1 до 3 – то вие предпочитате истории, задвижвани от действието. Ако са ви по-лесни останалите въпроси, то тогава в писането ви водят повече героите. Ако всичките са ви лесни, то тогава сте от блажените, които притежават и двете качества.

1. Основната цел в история на протагониста:
2. Какво стои на пътя му/й за постигането на тази цел:
3. Какво ще загуби той/тя, ако не я постигне:
4. Недостатък или най-голяма слабост:
5. Най-голяма сила:
6. Мрази:
7. Обича:
8. Страхува се от:
9. Тайна:
10. Мечта:

Първият тип хора са надарени с качеството да пишат т.нар page-turner истории. Действието те увлича и не можеш да оставиш книгата, докато не разбереш какво ще се случи после. Но пък са слаби откъм изграждане на реалистични и истински герои, които да накарат читателя да се уподоби с тях. От друга страна пък, вторият тип хора имат живи и завладяващи герои, но изпитват сериозни трудности в структурирането на действието и им е трудно да изградят сюжета си.

Като представител на втората група, мога да споделя, че много помагат снимки и изобщо всякакви изображения – стимулират въображението, а оттам и писането. Обикновено си държа под ръка папка със снимки, които ми напомнят или ми приличат на историята, която пиша, най-често за местата, обстановката, улиците, помага за повече плътност. Имам някои сцени, които са писани едно към едно от визуално впечатление – виждам снимка на някакво място или хора и историята сама изниква в главата ми. Но като цяло, докато не се седне и да се съчини скелет или структура на сюжета, шанс за завършване няма. А кой знае защо това ми се струва най-тежката и непосилна задача.

Емили Бронте – „Брулени хълмове“

Нарочно слагам корицата на изданието, което четох, за да не ви спестявам ужаса, който изпитах при погледа над него :)

Този роман, да си призная, никога не ме е изкушавал, защото винаги съм си мислела, че става дума за някаква сладникава любовна история от типа „Отнесени от вихъра“, а последната така и не успях да се насиля да прочета. Представете си ужаса ми тогава, когато прочитам една трета от книгата и по никакъв начин, не мога да намеря прилики с „най-романтичния роман за всички времена“. Според мен по-верен е терминът роман от литературното течение романтизъм, което няма абсолютно нищо общо с романтиката. Защото аз лично такова животно в книгата така и не открих.

Това не е любовен роман, това е апотеоз на омразата и отмъщението. Това е история на повече от двайсет години, прекарани в умишлено тровене на всичко и всеки образ в романа с едничката цел да отмъстиш за нещо, което вече и сам не помниш какво е. Вероятно ще обидя много ценителки на книгата, обаче за мен това между Хийтклиф и Кати е всичко друго, но не и любов. По-скоро животински егоизъм. За мен тя е меркантилна, защото се омъжи за богаташа, когото не обичаше, но до края на живота си така и не се отказа от Хийтклиф, макар че беше на достатъчно години, за да има разум в главата си и да осъзнае, че по този начин само го съсипва. И извинявайте, обаче да се разболееш и да умреш от яд и нерви? Защото не е имало кой да я прати да прекопае една нива, да я излекува набързо от глезотиите й.

За Хийтклиф мога да поспоря с Юнг, че това не е негативния анимус на Бронте, според мен тя е описвала направо дявола. Как за едно нещо не остана благодарен, как един път не се зарадва, че го спасиха от гладна смърт, като го прибраха от Ливърпул, или пък да бъде признателен на Нели, че се грижи за него. Как едно положително нещо не се зароди в низката му, дребна и отмъстителна душица. Обичал бил Кати, обаче през цялото време нищо хубаво за нея не излезе от устата му, а с детето й се отнасяше по най-долен начин. И на всичкото отгоре, толкова ли нямаше други хора в Англия, че всички трябваше да се изпооженят само за членове от двете съседни фамилии?

Не можах да открия и това, за което Вирджиния Улф говори:
„Има любов, но не тази любов, която свързва мъжа и жената. Вдъхновението на Емили е много по-обобщено. Към творчество са я подтиквали не личните преживявания и обиди. Тя е виждала пред себе си този пропукан свят, хаотичните купища от отломки и е усещала в себе си сили да ги скрепи в едно на страниците на своята книга.“

От това, което прочетох за Емили, тя е била изключително срамежлива и много затворена. Даже пред сестрите си, които са й били едни от най-близките хора. Според мен в Хийтклиф тя просто е проектирала това, което се е таяло под повърхността й – желание да контролира и да владее положението със сила.

Като изключим това, че четенето на романа беше все едно си попаднал в пъкъла, и историята ме дразнеше много сериозно, авторката има много интересен и различен стил. Целият сюжет наподобяваше сказание или някаква легенда, подсилвано от начина, по който Емили Бронте бе избрала да поднесе историята – като разказ от уста на уста. Мисля, че ако някой предпочита драматичните любовни истории, припаданията и истерията в името на това да си с любимия, този роман ще му хареса. Аз обаче съм повече Jane Austen type of girl.

Живот като на кино

Никак не обичам да ходя на кино. То е все едно сама да реша и да си забия вилица в слепоочието или в ушите. А защо не и в двете едновременно.

Помните ли носталгичните моменти, в които непознат започва да говори по-високо в кино салона и от няколко места едновременно му зашъткват? А помните ли нещо такова да ви се е случвало напоследък? Не, нали? Защото в днешно време в залата не можеш да си чуеш и собствените мисли. Звукът надут до пръсване, столът ти вибрира при всяко по-шумно вдишване на актьора. Екранът широк, колкото цялото помещение, а редовете само шест. И си седиш така, облъчван от луничката на носа на главния актьор, защото само това можеш да видиш от мястото, на което се намираш. И това при щастливата уговорка, че не си на 3Д, щото вече така е модерно, всичко на 3Д да се пуска, за да може да има хляб и зрелища, та да пропуснем важния факт, че филмът всъщност няма сюжет.

И в живота е така. Викат ти по-силно, за да компенсират това, че нямат какво ново да кажат. От телевизията, от „музиката“, от политическите трибуни. Първо в живота, после в киното – все една и съща лента се върти. Ходи да те облъчват с детински образи на сини човеци с големи уши и опашки, досущ като на влакче в Дисниленд. Столът се тресе, около теб се въртят чудни гледки, плашиш се, пищиш и се смееш по команда, издадена от екрана. Докато съвсем не изтриеш всякакви следи от собствено въображение. Тогава няма как да видиш, че и на режисьора му е липсвало такова.

Ех, живот ли бе да го опишеш! Дано го пуснат на 3Д, че да не личи колко несъбитиен и жалък е бил.