Жените и нежността

Един разговор с почти непознато момче в чата (това не ни пречи да си говорим като стари приятели) ме накара да се замисля за предубежденията. Споделяше ми за скарване с приятелката си и познатата предполагам на всички игра после: кой-ще-се-извини-първи. В крайна сметка момичето му се извини, а после от негова страна последва репликата: „Очевидно, спечелих аз“, после уточни, че се е шегувал. Аз добавих с лека горчивина от собствения ми опит:
– Така е, винаги ние жените се оказваме по-мекушавите…
А отговорът беше:
– Природа! – (последвала усмивка)
И за това беше уточнено, че е шега, но… кой знае, може би не чак толкова шега, колкото истина. Знам за ин и ян, за идеята, че жената трябва да е нежна, да е тази, която пази хармонията, да защитава уюта и такива неща, които вероятно наистина са във всяка една от нас, но… понякога си мисля, че мъжете прекалено разчитат на това.
Да, вярно е, в същината си сме нежни, но когато ни предизвикат, няма как да бъдем такива. Ако една връзка иска от жената непрекъснати компромиси с нея самата, с гордостта й (защото, колкото и да не вярвате, момчета, ние също сме горди, не по-малко от вас), ако все жената отстъпва, защото от нея се очаква да бъде нежната, тази, която се глези и умилква… Просто един ден ще последва: „Казах си стига!“

Налудничави мисли…

Седя си и го чакам в irc и за да не ми става скучно, взех да се ровя из google с нелепия ключов израз за търсене „нещо си“. Забелязала съм, че колкото по-тъпи и налудничави неща правиш, толкова повече истини ти се връщат като отговор. Не е ли нелепо?

Целият ми живот е една нелепост, така че да не се спирам подробно на това. Та, както очаквам да намеря едва ли не най-голямата глупост на света, търсейки по критерий „нещо си“, първият излязъл резултат беше този. Това момиче… направо ми скъса сърцето, точно там ли трябваше да попадам, за Бога? Все едно видях себе си, като чета там за неподредените й мисли, за учителя й по литература (и аз имах учител в гимназията, обожавах да го слушам, обожавах часовете му, чувствах се по-обогатена като излизах от тях, дори и да не ме приеха в Софийския, те и без това по тея изпити се вълнуват само от ненужната страна на литературата). Да не се отплесвам де. Преди това пък споменава учителката си по английски – Атанасова, и моята учителка по английски се казваше така! По едно време вече започнах да си мисля: „абе, да не съм писала като сомнамбул тук преди време, когато все още бях в гимназията?“

Но не може, датите са сегашни. Както и да е де. После ми направи впечатление този пост – Малките, малки неща… Там беше изречен най-големият ми страх – че този човек, когото обичам толкова много… или поне така мисля, защото тези любовни истории напоследък ми стават все по-неясни и по-неясни, та този човек… не достига до вътрешния ми свят. Разбира ме повърхностно, но не знае за мен отвътре.

Защото съм налудничава и нелепа, знам, но все още вярвам в детските си мечти. Все още вярвам в дракони, вярвам в предишни животи, иска ми се дори на гадатели да вярвам, защото тогава поне някой, някой поне!, на тази земя ще знае нещо повече и ще мога да разбера тайните, които сега ми обягват. Като например: Какво става с мен, защо, каквото и да имам, то никога не ми е достатъчно? Защо сякаш умишлено се опитвам да съсипя всичко хубаво, за да съм нещастна? Какво има грешно в мен? Не вярвам в магии, но понякога се чувствам като омагьосана и чувствам, че някак просто трябва да разваля това, защото иначе ще си умра толкова нещастна, без дори да знам защо.

Но мисълта ми беше за него, че той не разбира това, което е вътре в мен… Той дори не иска, понякога си мисля, че ме смята за луда, когато му говоря за тези неща. Никой не ме разбира за това и майка ми дори мисли, че се побърквам. А аз просто… не искам всичко да протича, както е определено. Не искам обикновените неща, дори любовта не ми е достатъчна, за да съм щастлива.

Толкова ме е страх, че ще остана неразбрана… Че никой няма да може да прегърне тези мои мисли като свои, дори човека, когото обичам.

За фъстъченото масло и приятелите…

Веднага искам да се поправя, защото дължа на споменатия в предишния пост човек извинение (добре, че той не чете тук). Тази вечер получих един буркан с фъстъчено масло, който толкова ме зарадва, че ми е невъзможно да го обясня. Един буркан с фъстъчено масло може да ти покаже, че има хора, които държат на теб и те слушат, когато говориш.

Разбирате ли, обожавам фъстъчено масло, но тук в България то е доста скъпо, а и се намира адски трудно. Преди една година с въпросното момиче, което от две години е в Холандия, а тогава се беше прибрала за седмица, обикаляхме един супер маркет в Търново, докато тя си избираше каква храна да си вземе за изпът (разбирай 4 дни с автобус!). Та, тогава споменах случайно, че много обичам фъстъчено масло, но съм яла само веднъж в живота си. Обиколихме целия супер маркет и надничахме по всички щандове, но нямаше и тогава тя се ядосваше, че не съм й казала по-рано, да ми вземела от Холандия.

Година по-късно праща колет (не защото чак сега се е сетила, а защото чак сега има по кого да го прати този колет, защото на българските пощи не може да се има доверие) и вътре има подарък за мен… – фъстъчено масло. Е, имаше и снимки, картички, блуза и т.н., но това, което ми направи толкова голямо впечатление и наистина ме трогна, е това пусто фъстъчено масло, за което аз самата отдавна бях забравила, че съм й казвала.

Значи все пак съществува такова нещо като истинско приятелство, макар и да ви делят хиляди километри.

На кафе

Трябва да работя сега… да, то все нещо трябва! Но реших да зарежа изрядността и да си подредя малко мислите. На чаша кафе. Компютърът ми е най-добрата компания за кафе – няма нужда да го чакам да ме покани, няма нужда да питам дали е свободен и дали му е удобен момента. Ще не ще, аз се домъквам до него и… използвам компанията му.

Иска ми се една сутрин да се събудя, без да трябва и без здравословни проблеми. В събота беше първия ми плаж за годината, е вярно на язовир, но доста голям, и все е нещо, успях да плувам. Изгорях естествено, сега и Покахонтас не може да ме догони по червенина на кожата, ама аз съм си свикнала. Поне за това не трябва да ходя на лекар. Засега. Вчера пък – поредното скарване. Този път по телефона. Голяма съм глупачка! Не стига, че така и така ще си крещим и ще се караме, поне да беше в Интернет, а така допълнително се харча, за да може да се навикаме един друг по телефона на 0,18 лв/мин. И сега да трябва да работя, за да мога да си платя телефона. Наистина съм голяма глупачка.

Как се подреждат мисли, които сами не искат да бъдат подредени? Изобщо толкова ми е хаотично напоследък, че дори една книга не мога да прочета, без да я преровя безразборно предварително и после да я зарежа. И това време допълнително ме дрепресира, средата на юли е, а е толкова мрачно, като гаден ноемврийски ден. Не мога да се събудя в такива дни, за това и пия ли пия кафе, но то, горкото, отдавна се е предало в неравната борба с моето ниско кръвно и в резултат непрекъсното ми причернява.

Напоследък и от хората ми причернява. Точно си помислиш, че някой е решил да ти бъде приятел и … изведнъж се оказва, че просто той има нужда от теб да му вършиш услуги. Тази моя приятелка уж беше много загрижена, уж се обърна към мен, след като едно друго момиче само я беше използвало, а се оказва, че тъй като тя е в Холандия, просто има нужда от някой, който да се грижи за майка й. Абе, на челото ми да не пише: бюро безплатни услуги?! „Това направи, онова направи „, явно не изглеждам достатъчно заета. А същевременно не мога да открадна за себе си и 2 минути. А искам малко в момента.

Просто да се събудя, без да трябва и без да имам здравословни проблеми…

Помниш ли? (Remmember)

Помниш ли онази синева? Там край морето. Когато горе и долу се сливат в едно – в синьо. Край морето небето винаги е някак по-синьо. Сякаш то самото се радва, че е точно там. Дори шумът от разплискването на вълните е син.

Там светът е нереален. Израстнала съм на място в зелено, а всъщност сърцето ми живее в синьото, за неговото спокойствие и всеобхватност, за силата, с която те зарежда дори, само когато поемеш дълбоко въздух и дробовете ти се изпълнят със соления аромат на лято и слънце. Родена съм през зимата, но живея само през лятото…

Помниш ли онова несравнимо усещане на водата, която нежно прегръща тялото ти? А помниш ли как после бризът нежно попива всяка солена капчица, останала по кожата? Нима тогава не се чувстваш част от всичко, част от лятото, от синевата? Помниш ли белите лодки, които намигваха на слънцето, подредени до пристанището? Животът там бе толкова лесен и сякаш нямаше нужда да търся смисъл, защото той беше непрекъснато с мен – там на горещия пясък, полепнал по краката ми. После в непокорно накъдрената ми коса, която безбрай пъти се е носила по повърхността на водата. Смисълът е там, до мен, когато вечер си купувам сладолед и шляпам бодро по топлия асфалт. Той е там, когато се радвам на лятото в хората. На смешно изгорелите им носове, също като моят, на опечените им ръце, на аромата на сол толкова дълбоко попил в кожата им.

И всичко и всички са лято, а аз не спирам да се усмихвам, защото знам, че съм част от това. Усмихвам се също, както го правя, когато лежа на плажа и със затворени очи слушам плясъка на вълните, усещам малките водни пръски, които се носят из въздуха.

Помниш ли синевата? Там, където небето и морето са едно, там където си част от лятото. Защо не мога да съм там непрекъснато, да лежа на брега, да заравям пръсти в мокрия пясък, а вълните да ме навестяват една след друга, докато аз съм вперила поглед в хоризонта, където се прокрадва смисълът.

Изобщо помниш ли усещането за истинско лято? Помниш ли онази синева?

—
ATB – Remmember

"Здрасти, как си?"

В главата ми винаги е толкова изчистено, когато трябва да пиша съчинение, тема по литература или каквото и да било друго, незасягащо моето емоционално състояние. Дори на изпити никога не съм ползвала чернова. Винаги съм се гордяла с това колко гладко ми тече мисълта, дори рядко задрасквам, каквото и да било. Но ако искам да напиша два реда, в които да обясня как се чувствам… не се получава и това е. Въртя суча и накрая… или го изхвърлям или просто толкова съм се отклонила от нещата, за които първоначално съм искала да пиша, че просто готовият текст вече няма никаква стойност за мен.

В случая се опасявам да не се случи същото и с този пост.
Искаше ми се да пиша за себе си, дори не е нужно да мъча някого да чете това, просто ми харесва как изглежда текста на този скин на блога (CarreraGT се изчервява)… Харесва ми да придавам важност на чувствата си, като ги публикувам в интернет. Наскоро четох в един друг блог за нашето поколение, наречено в статията „постинформационно и консуматорско„. Та там авторът много се възмущаваше от възможността всеки втори да седне и да напише всички глупости, които му хрумват, а те съответно да бъдат качени в интернет. В момента явно аз възнамерявам да направя точно това, така че дано авторът на статията да е преустановил ровенето по тези страници :)

Иска ми се някой да ме попита искрено „Как си?“ и да мога да му отвърна, оплаквайки се от всичко, което вече ми е натежало. Но вместо това, въпросът „Как си?“ е по-скоро рутинен начин да завържеш разговор и тъй като на мен пределно ми е ясно, че като ме питат това, не искат да знаят проблемите ми, а да им кажа нещо ободрително, да се усмихна и аз да задам същия въпрос в отговор на техния, аз изпълнявам това, което се очаква. Наскоро, когато се опитах да кажа на един близък човек за това, че не се чувствам добре, той накрая стигна до заключението, че съм непоправим песимист… А аз просто имах нужда от някого, на когото наистина да кажа как се чувствам.

(Боже, надявам се това да го запазя само като чернова и да не стига до публикуване) В действителност не съм такава – жизнерадостен човек съм, обичам да се шегувам дори с неща, с които не бива да го правя, трябва ми само малко хубава музика, за да ми се оправи настроението. Но това е повърхностно. Дълбоко в мен ми липсва нещо, нещо, чието отсъствие не ми дава покой. Тази липса не я чувствах само за малко, преди около година, когато бях влюбена. Тогава ми изглеждаше… не би било правилно да кажа, че съм намерила това, което ми е липсвало, а по-скоро, че съм открила човек, който да осмисля всичко. Когато нещата се объркат тотално с него, това е едва ли не катастрофа в моя малък свят. Но когато нещата с него добият ежедневен вид, когато вече не виждам онзи приятел в него, на когото мога да споделя… Тогава се чувствам отново така, сякаш някаква част от мен липсва и трябва да правя нещо, да занимавам ума си с нещо, само и само да прикрия това болезнено усещане за непълноценност.

Мисля, че пак се отплеснах от темата… Така или иначе, беше неизбежно. Чудя се… какво ли изобщо може да се прави в малък град като Търново? Имам предвид, нещо различно от обикаляне по магазини и висене в кафенета. Става дума за някакво занимание, хоби така да се каже. Не ме бива в спорта, може би е като наследство от баща ми. Но пък ми се иска някой път да има нещо, което да мога да тренирам някъде сред природата, което да ми позволи да се откъсна от моя толкова затворен, а в момента и доста мрачен свят. Стигнах дори до мисълта за катерене, което си е подвиг, като се има предвид, че изпитвам страх от височини, просто ми се подгъват краката. Може пък така да го преудолея, знае ли човек. Не че държа да го правя де… Просто тук наистина е безкрайно трудно човек да се занимава с нещо полезно, да се чувства пълноценен, да вярва, че прави нещо смислено през деня си.

Преди интернет ми беше хобито и наистина прекарвах доста време на компютъра. Но тогава ми беше хоби и беше приятно, макар и тогава да ми се искаше да го захвърля това хоби. А сега нещата са различни, защото дори в момента, в който го пиша това, аз не трябва да се занимавам с блога, а да съм се захванала с работата ми на компютъра. Трябва да изкарам пари от нея, ако искам това лято да отида поне на море. Сега времето ми тук се свързва с неприятни неща, с работа, после с караници с приятеля ми, с когото общуваме основно чрез irc. Неща, които или ме изтощават с еднообразието си, или ме отчайват с тъгата, която носят. Сега компютърът е по-нов от преди година, мониторът е плосък и съответно не ме боли глава от него, нито пък очите, всичко е по и по от преди година, освен… емоциите. Те са под нулата. Трябва да се занимавам с нещо, за да избягам от тези мисли и опасения, че не правя нищо с времето, което ми е отредено. Трябва да измисля как да си върна съня нощем.

(Леле, май наистина ще го публикувам това!)

Италия – шампион

Ей, признавам я сестра ми, не е станал шампион само този, за когото все още не е викала :)

Снощи чак не повярвах на това, което стана. Понеже не харесвам никак футбола на французите и не исках за нищо на света да стават шампиони, бях сигурна, че именно те ще победят. До последната дузпа така смятах, но за щастие, бях оправдана! Много ми хареса „институцията във футбола“ какъв червен картон си изпроси. Така де, само аз ли виждам, че това момче изобщо не играе, а същевременно всички се скъсват да го боготворят?
Пък и е малко нередно да става шампион национален отбор, в който почти няма французи…

Пълна размяна

Тази сутрин ми дойде идея, докато гледах това предаване по FoxLife – „Пълна промяна“. Реших, че аз бих искала да участвам в Пълна размяна, ето какво представлява идеята с две думи: значи, отивам аз в Лос Анджелис, в онази къща с басейн и всички екстри, оставят ме да си живея, както ми хрумне, а на мое място там да пращат някоя красива, по-добра с околните, по-умна… и без това никой не е доволен от мен, поне така може да поправим ситуацията. Да си я ползват тази новата с най-голямо щастие, а аз просто ще си се препичам на някой плаж и изобщо няма да ме интересува какво става тук.

Не искам процедури за разкрасяване, и красива, и грозна да съм, все ще намеря за какво да се сдърпам с момче и взаимно да си отровим живота, явно не съм създадена да се разбирам с този пол. Поне не по този начин, иначе чудесно се разбираме, щом стане дума за коли и футбол. И въобще много се дразня на това предаване и на всички жени в него, които казват: „Мъжът ми толкова много ще ме хареса!“, сякаш това е целия смисъл на живота им, мъжът им да ги хареса. Сякаш не го правят за себе си. Господи, защо сме такива изтривалки ние жените? Или поне се правим на такива. И то твърде успешно дори. Мъжът й изобщо не е хубав, нито с хубаво тяло, нито умен – нищо, а тя ще се скъса само и само да изглежда като Памела Андерсън. Сами си го причиняваме, сами се опитваме да сме нещо, което не сме.

Ето и аз го правя, опитвам се да съм различна, защото Той не смята, че съм мила, смята, че съм груба. Да, но аз съм си такава, аз не съм лигла, не мога да бъда. Директна съм, понякога съм цинична, но това е само, когато съм дълбоко отвратена от нещата около себе си. Не мога да се правя на ангелче, не мога да го лъжа, че съм различна, защото аз по принцип не мога да лъжа и докато не си кажа всичко, сякаш вътрешно се разкъсвам. Не исках да ме нарича „ангелче“, защото не съм, и това не го казах от скромност, а просто, защото е непоносим товар да те имат за нещо, което не си и теб да те е страх да разкриеш истинското си лице.

Та, така, все едно всичко се разпада. За това имам нужда от една размяна. Нека на мое място дойде някоя по-добра, някоя мила, някоя, която умее да се глези и всичко ще е наред. Аз така или иначе вече съм достатъчно сама.