Пътят

Все повтарям, че съм изморена.
Ставам сутрин, завличам се заедно с чехлите си в банята, оглеждам лицето си и си казвам: „толкова съм изморена“.
После отивам в дневната, оправям хаоса от снощната вечеря и си мисля: „толкова съм изморена“.
Сядам пред компютъра, за да напиша поредните редове, които ще умрат като мухи еднодневки за по-малко от 24 часа, и отново като рефрен: „толкова съм изморена“.
Умора вечер, когато трябва да приготвя нещо за ядене, умора най-вече вечер, когато свободното ми време за нещо различно започва, а аз само търся леглото с апатичен поглед.

До толкова се е натрупала умора, че дори едноседмичната отпуска, която в действителност се равняваше на щателно и жадно преброените 9 дни с уикендите, не можа да ме зареди с енергия.
Нито тениса на маса.
Нито изгледаните филми.
Нито най-после прочетените книги.

И си мисля, не е умора от натоварване, а умора от неправилен живот.

Защото, когато човек не върви по пътя си, а срещу него, всяко усилие е гигантско и всеки компромис – чудовищен.

Въпросът е как да намериш пътя си.
Паля свещи, за да прогоня главоболието си, което сякаш само чака февруари, за да се настани в слепоочията ми.

Огнено слънце, самоубийствена луна

Дочетох биографията на Кърт Кобейн тази сутрин и все по-ясно осъзнавам, че не можем да виним другите за това, че ги няма около нас в момент на нужда, когато ние самите не можем да ги допуснем до себе си. И то точно в тези моменти.

Мога само да се радвам, че имам огнено слънце и самоубийствената ми луна е заточена и пренебрегната от всички останали жизнеутвърждаващи планети.

 

Транзитни мисли II

… или какво научих от ходенето си при астролог и от пътуването на Сатурн във Везните на асцедента ми

Ходих, значи, аз на астролог в понеделник и мисля, че това е едно от най-хубавите неща, които съм правила за себе си в последно време.

Да ти направят астрологичен анализ е все едно да отидеш при психолог – някой, който ще те разбира и ще ти разяснява нещата, които се случват вътре в теб. Отделен плюс беше, че астроложката много ми допадна, нищо че все пак усетих енергията на скорпиона накрая, а аз по принцип си имам едно на ум с този слънчев знак, но въпреки това ми стана много симпатична.

„Имаш нужда от общуване и лесно завързваш контакти, но търсиш хора като теб, които да споделят твоите виждания, и ако не са като теб, се затваряш емоционално и слагаш бариери. Затова хората те виждат като странна, но това си е техен проблем.“ Това ми каза астроложката с усмивка и е права. А на мен от ранна възраст майка ми ми втълпява, че проблемът е в мен и че аз трябва да се мъча да общувам с другите, дори и да не ми се иска. Какво да ми каже, като е с асцедент във Водолей и Слънце в 11-ти дом, нали е г-жа Контактинова.

И в този ред на мисли за общуване и харесване на всички, се сещам за транзита на Сатурн, който в вомента минава през знака на Везни и от доста време се клатушка на асцедента ми. Това е доста положителен аспект, като се замисля. Типично за хората от този слънчев знак или с изгряващи Везни е, че се опитват отчаяно да се харесат на всички, гледат да не спорят прекалено много, за да не обидят другите, не правят сцени и се примиряват „само мир да има“. Когато обаче Сатурн се промъкне в този знак като данъчен инспектор, се налагат някои промени. При мен се отрази в това, че за пръв път от много време насам не ми пука какво мислят другите за мен, ама хич. Директно отрязах една камара контакти от общуването си, които ме зареждат негативно и които само искат, без да дават нищо насреща. Да, в момента не общувам с много хора, но за това пък се чувствам далеч по-добре, защото общувам с правилните.

Истината е, че не можеш да се харесаш на всички, но защо трябва да ти пука за всички? В крайна сметка, голяма част от тези „всички“ и ти не ги харесваш и не искаш да имаш нищо общо с тях. Труден урок за някой с асцедент Везни, който инстинктивно търси одобрението на околните, за да се почувства добре от себе си, и който иска да всява навсякъде хармония и разбирателство. Но важно е да цените себе си и да пазите усилията си за онези, които наистина ги заслужават. А тези хора обикновено са малко.

Първа част тук

Уморих се

Уморих се да слушам нахални нихилисти да плюят по всичко, без те самите някога да са създали каквото и да било. Уморих се да чета неаргументираната им жлъч по адрес на всичко онова, което те никога няма да могат да бъдат. Уморих се да пребивавам във виртуален (и не само) свят, в който това са най-високо ценените „личности“.

Уморих се да съжителствам със злобни простаци. И не от онези, които не могат да си напишат името без грешка, а от другите – дето се блъскат в теб в автобуса и по опашките, пререждат те и после те наричат селянин. Тези, дето си мислят, че „Фигаро“ идва от бонбоните, Хонда е върха на автомобилостроенето, а Версаче прави гащи и анцузи за Илиенци, но въпреки това имат самочувствие, че са нещо повече от теб.

Уморих се от „приятели“ и не искам повече да знам нищо за никого. Понякога си мечтая как си сменям номера, преселвам се в селска хижа, за която никой не знае, и всички ме оставят намира. Уморих се всеки да ме занимава с личните си драми и да припада истерично, все едно са свършека на света, а за моите проблеми никога да не остава време. Писна ми да се чувствам длъжна на всеки за нещо, а когато аз имам нужда от помощ, да няма никого. До гуша ми дойде от задълженията, които се налагат поради познанство с този или онзи и заради които за мен самата все не ми остава време. Не мога да спра да мечтая за момента, в който нервите ми просто няма да издържат, ще се пропукат и ще изкрещя на някого в очите: „Майната ти, боклук, разкарай се от лицето ми, докато не съм те погнала с желязната тръба“.

Уморих се да бъда добра с хора, които не го заслужават. Уморих се и от това да бъда опровергавана, когато реша, че някой заслужава. Ненавиждам скайп, телефона си и фейсбук и ми писна от всички, които си мислят, че съм длъжна да им гледам на карти, да им пиша домашните или да им нося лекции. Такова нещо като „доброто момиче“ не съществува. Мислите, че тя е неимоверно тъпа, доверчива и добродушна и смятате, че никога няма да получите „не“ за отговор. И наистина няма да го получите. Вместо това е твърде вероятно да намерите отрязана конска глава под завивките. Мисля, че терминът е пасивна агресивност.

Понякога се чудя, дали навсякъде по света хората са такива гнусни въшки, които трябва да тъпчеш с обувките си, или това си е наша, типично балканска черта – да сме прости, но за сметка на това нахални?

Уморих се от хората напоследък, гади ми се от тях, но тъй като мразя сцените, едва ли ще си го излея върху някого. А блоговете са за това в крайна сметка. И само се чудя, ако още малко ми опротивее този свят, дали мога нарочно да развия шизофрения, за да се оттърва от него.

Социално незначително

От известно време насам ми става все по-трудно и по-трудно да пиша в блога, но едва тази сутрин, докато си бърках кафето и се борех да отворя поне половин око, открих на какво се дължи това.

С преминаването към wordpress ми се струваше, че трябва да превключа от лични теми към социално значими такива, както е модно напоследък. Виртуалните дневници от зората на Blogger са на изчезване. Работата е там обаче, че аз никога не съм била, а и няма да бъда, социално значима. Просто не ми е в природата и не ме вълнува. А дори и да бях социално значима, това щеше да се изразява единствено в помагане на хората да разрешат социално незначимите си проблеми.

И ето ме значи тук, напъваща се да бъда социална, полезна и изказваща позиция, когато всъщност пет пари не давам нито за социума, нито за това що е полезно, а най-малко от всичко на хората им дреме за моята позиция.

Когато бях малка, исках да стана журналист. Това беше, разбира се, много, много след времето, когато исках да бъда бодигард, библиотекарка, пилот на хеликоптер и световен шампион във Формула 1. Много, много след това, в момент, в който бях едва на 14 години, а от мен се искаше да реша каква искам да стана като порасна, за да си избера гимназия. Бях реалист, казах си, че освен по литература, в нищо друго не ме бива, а спортните журналисти могат да ходят по състезания без пари. Така че везните натежаха в тази посока.

След около пет-шест години аз с пълна яснота осъзнах, че не просто никога няма да бъда журналист, а и че никога не съм искала да бъда – да се вра с микрофон в нечии уста, да задавам един и същ въпрос безкрайно много пъти, докато човекът срещу мен най-после ми отговори от неудобство, да пиша с кратки, информативни и безсъдържателни изречения без душа. Това не съм аз.

И ето след около още пет-шест години аз съм журналист. Или поне така се водя. Не търча насам, натам с микрофон или диктофон, но за сметка на това пиша скучни цифри за печалби и загуби, които не стига, че не разбирам на български, ами трябва и на друг език да пиша. Именно сега с още по-голяма сила осъзнавам, че детето в мен, онова, което е бодигардо-библиотекарско-пилотохеликоптерово-световно-шампионово ориентирано, или ме презира до смърт, или е тотално задушено някъде, откъдето не мога да го измъкна повече.

Затова се мъча да напиша разказ, като мъча се е най-точно употребено в случая. Започнах три истории, напиша две, три станици и идеите секват до там. Мъка си е. Седиш и си блъскаш главата – сутрин, докато закусваш, докато работиш, под душа, докато готвиш, докато си сушиш косата. И си мислиш, какво имам аз да кажа на хората, което би ги заинтересувало. Идеите и темите отпадат една по една, докато накрая просто стоиш и гледаш с отчаяние в една точка. Защото имаш нужда да го напишеш този разказ, от началото до края, понеже нищо не си завършвал в живота си. Имаш нужда да си докажеш, че все пак, макар и социално незначим, те бива в нещо повече от останалите и си се родил, за да го правиш. Имаш нужда, защото ти е болно, че някакъв тъп плочкаджия идва в квартирата ти с обувките и влиза най-нагло в спалнята да оглежда, защото ще купува апартамента, а ти едва си позволяваш наема. Имаш нужда да напишеш проклетия разказ от край до край, просто за да има с какво да оправдаеш съществуването си и да докажеш, че ти не си един от онези „от-осем-до-пет“ клонинги.

Но уви, вдъхновението ти не се интересува от какво имаш нужда. То се подиграва на разведени жени, които ядат, молят се, обичат и преписват от други книги, а после обират славата. То вижда слабостите в чуждите писания, но не може да сътвори и един ред от сърце, с удоволствие. То е толкова критично, че намира кусури дори на Достоевски, така че не ми хрумва и едно изречение, което би издържало проверката му, камо ли пък цял разказ. Опитвам се да му обясня, че не е нужно да си социално значим, за да имаш значение, може да си просто човешка история, обикновена, като тези, които всеки има зад гърба си.

Тогава то съвсем замлъква. И в такива дни не просто разказ, а дори и в блога си не мога да пиша.

Обяснение в любов

Жаааааааааак, липсваш ми :( Искам да ти мачкам отново ароматните уши, да те цунквам по гушката и да те прегръщам, когато изглеждаш като Плъхотрон. Лулу малката индианка… тъжна работа си е без животинка. И особено без тази.

P.S. Не минава ден, в който да не мисля за теб, и седмица, в която да не плача за теб. Извинявай, че те изоставих :(

И заживели щастливо

Искам да знам какво става след „и заживели щастливо“. Какво? Изпадаш от историята? Не че искам да съм лош пророк, но се чувствам малко като във филм, който започва с щастливо семейство и зрителите някак просто знаят, че нещо тотално ще се обърка, иначе нямаше да има филм. Искаш чантичка – купих ти чантичка, искаш свестен мъж – на ти свестен мъж, искаш да сте заедно – ето ви заедно.
Но аз просто не съм във форма.

Не че всичко е идеално, в живота подобни състояния не съществуват, нали затова са направени филмите. Но вчера се разрових в блогове насам-натам и прочетох една камара лирично изстрадани постове за разбити сърца и задници, които те зарязват или пък ти ги зарязваш (там малко се обърках), при което се замислих. Застоях се пред компютъра не толкова, защото ми се четяха блогове, колкото защото ми писна да чистя бани и да се мъча да пера петна от покривки. Не че съм някаква немарлива личност, която преди не е чистела и не се е грижила за хигиената на дома и подобни, обаче, както казваше Кари Брадшоу в първата част на филма, if I met me now, I wouldn’t know me. Защото ако това е най-доброто, което може да се очаква, тогава някой да ми подаде пистолета още сега.

Във вторник сготвих първото си вкусно нещо – спагети с доматен сос, и то не от онези полуготовите, сама съм си правила соса с кайми и истории и се получи доста добре. За пръв път ми беше вкусно нещо, което аз съм готвила. Обаче не ми е забавно. Старая се да се науча, само защото ненавиждам факта, че има нещо, което да не умея да правя. И все пак мразя скапаното готвене.

Търново все още никак не ми липсва, дори напротив, радвам се, че не съм там с всички глупости, които се случват. Например, хора, с които сте живели десет години в един и същи квартал, изведнъж се сещат, че искат да правят среща на класа и трябва на всяка цена да отидеш. И това при положение, че за толкова време нито веднъж никой не се е обадил да излезете на кафе, ей така просто. Колегите ми от университета продължават да ме търсят за лекции, а аз вече съм забравила какво съм завършила. „Приятелите“ пък забравят за съществуването ми още в момента, в който си обърна гърба. Не, определено, Търново изобщо не ми липсва. Но и Пловдив още не е моя град.

Here I am – homeless…

(Who left me here, cookieless? :D Това е само смешна препратка към Крис, тя си знае.)

Трябва да се разхождам и да опознавам града, обаче е някак много противно, когато си сам. Освен това никъде не ти се ходи и нищо не ти се прави, нямаш стимул да излезеш и да отидеш някъде, защото просто нямаш идея къде би могъл да идеш. Странно е, добре че врабчетата, които храня на терасата, ми правят компания. Долу-горе съм нещо такова:

Та, идеята ми не е, че завиждам на разни необвързани жени, нито пък, че си падам по лоши момчета, напротив. Но ако това е то всичко, не ми е достатъчно. И съм по-самотна от всякога, но не от този тип самотно – за разговор или излизане някъде на кафе (макар че второто много ми липсва с мои си приятели, не с автоентусиазираната компания на Боби). А от онзи тип, в който не знаеш накъде трябва да поемеш и какво се очаква от теб оттук нататък. От онзи тип самота, в която всички очакват от теб да се усмихваш и да си доволен, а ти не знаеш какво всъщност изпитваш и къде, по дяволите, си.

Да, объркана работа. „И заживели щастливо“ се оказва един доста неопределен финал.

Tu silencio

Мразя скапаното ви мълчание, на всички. Сякаш сте пред психично болен и всяка дума може да го събори. А всъщност мълчанието е това, което го убива.