Дали това вече е края?

Надявам се това да е окончателния край.

Беше твърде дълго, агонично и неприятно завършване на нещата. Беше хроника на една предизвестена смърт. Иска ми се аз да бях този, който се отказва по-рано от една връзка, да праща всичко по дяволите и да гледа право напред. Аз, напротив, опитвам се да спася въпросната връзка отново и отново, докато вече сама не се отвратя от себе си и от липсата си на достойнство. И дори и тогава не се отказвам, чакам от другата страна да ме зарежат, сякаш унижението трябва да е пълно, за да мога да забравя човека.

Смешно би било да кажа, човекът до мен, защото реално той едва ли е бил до мен някога. Наричат ме смела понякога, за това че се опитвам да поддържам любов от разстояние. Не съм смела, глупава съм, хора. Трябваше да се откажа много много по-рано, когато нещата все още не бяха толкова грозни. Но уви, аз драпах до последно с нокти, съживявах стари спомени, които ми напомняха колко го обичам. Защо? Аз винаги обичам, влюбчива съм, но това е порок, не качество. Мога да обичам хората, дори когато ме ритат болезнено, без да разбирам защо го правят, но все пак продължавам да вярвам, че един ден те ще се събудят и ще ме погледнат по друг начин. Е, не става. Като не върви нещо, то просто не върви. Започне ли да се разпада една връзка, тя неминуемо се разпада, въпреки всички опити да бъде спасена.

Унизена се чувствам, не знам защо ги пиша тези глупости… Вероятно, защото няма на кого да кажа, а като ги напиша, донякъде се успокоявам. Само донякъде. Иначе е дяволски тежко, защото всичко беше истинско. Преди не беше истинско, с другите, които не ми обръщаха внимание, а аз просех за него. Следователно не беше толкова трудно за преодоляване. Сега боли повече, защото сякаш имаше нещо. Но кой знае дали наистина е било така. Сега вече се съмнявам във всичко.

И каква полза от човека, който уж те обича, щом той те наранява най-много? Щом не може да намери една дума, с която да те накара да се почувстваш наистина добре? Каква полза, че някой е влюбен в теб, след като те кара да се чувстваш като най-грозната на земята, като недостойна за неговото внимание? Ще опитам да спра… да спася малко от останалото ми достойнство… но на него позволих толкова много… толкова много пъти му разреших да ми се подиграе. Имам чувството, че всичко мога да му позволя вече. И това изобщо не е хубаво. Писна ми от всичко, искам да е пак като в гимназията. Да гледам мъже/момчета и да се отегчавам от тях за не повече от 5 минути. Да не изпитвам нищо и да съм пак самодоволната кучка, която знае, че индивидът от мъжки пол срещу нея е едно стъпало по-долу в еволюцията на човека. Да си самотен боли, но боли още повече да си самотен, без да си сам.

Нищо не трае вечно. Щастието рано или късно се заплаща.

Пристрастена към любовта

Защо обичам толкова много любовни истории? Знам ли и аз, просто ми е хубаво да вярвам в любовта и да я виждам в очите на околните. Дори аз да съм нещастна. Сякаш още вярвам в приказки, за това и така неуравновесено залитам при всяко споменаване на това, че някой е увлечен, впечатлен, очарован, омагьосан… и какво ли още не, абе с две думи любов да има! :)

Понякога не е толкова приятно, понеже хората свикват да споделят на тази тема с мен и в един момент се оказвам като душеприказчик, когато връзката тръгне на зле. А аз не съм много сигурна в уменията си да успокоявам. Но засега поне някак се справям… уж. Преди време направих няколко нещастни опита за сватосване и без малко да направя голямата грешка да сватосам една приятелка с момчето, което, може да се каже, е първата ми истинска любов. За щастие, той се оказа доста по-прозорлив от мен и не се поддаде на опитите ми да го събера с друга :) С две думи, сватосването определено не ми е призвание. Не знам защо тогава непрекъснато ме преследват чужди любовни истории. Все трябва да има някакъв смисъл това. Най-лошото е, че на мен ми харесва. Някои от приятелите ми ми се подиграват за това вече. Не знам, убягва ми смисълът за тази моя мания, но поне все още вярвам в това, че няма по-красива гледка от тази на двама влюбени, разхождащи се усмихнати с преплетени ръце и искрящи погледи. Е… може би само погледът на победителя в някое Гран При на почетната стълбичка може да се сравнява…

Все едно де, мисълта ми е, че светът не е все още толкова оскотял, циничен и злободневен, колкото си мислех. Още я има магията. А и аз все още вярвам в нея, макар на моменти да твърдя точно обратното и да използвам думички, от които косата на сестра ми да настръхва :)

Легло от тръни и ошашавени мисли с мирис на загоряло кафе

Винаги ги има тези черни дупки – нали знаете, едни такива черни моменти, в които просто се чудиш накъде да гледаш. Мислех си, че ще е малко по-различно занапред, но явно съм се излъгала и сега ми е едно такова… безучастно. Опитвам се да съм робот, за да не мисля, защото, когато мисля боли. Изтезавам си съзнанието с работата и лекциите, но нощем е ужасно, тогава просто не мога да спра и да изключа това проклето съзнание. Моля се да заспя, но не става и не става.

* * *
Така беше преди няколко дни, когато така и не ми остана време да донапиша поста и да го пусна. В крайна сметка изтощението помогна и сега заспивам още преди да съм легнала. Искам да кажа толкова много неща… че видях червеното Порше и едва се сдържах да не клекна на тротоара и да започна да го галя (спокойно, не съм луда, някои жени са влюбени в чанти или в ботуши, всеки си има право на мания), да споделя, че има една много готина майка в нашия блок, която сигурно е на моите години, много нагласена и барната, а същевременно много добър човек. Изумена съм от подобна комбинация. Хм, да отбележа, че отново загорих кафето, докато пишех това и допреди малко заличавах следите от парещите фонтанчета. Да се похваля, че вече имам приятелка за кафе по комшийски. Всъщност, каквато и да е приятелка, понеже при мен това е рядко срещано явление. Да споделя, че за няколко дни бях зарязана и после отново пожелана, което по принцип би трябвало да е объркващо, но някак започнах да свиквам с периодите. Така е с връзките от разстояние, но като ми каже някой, че не вярвал в тях, все едно ми казва, че аз съвсем доброволно съм си избрала, човекът, когото обичам, да живее на 200 км от мен. Еми не съм, противно на всякакви заблуди – не можеш да си избереш кого да обичаш. Това, разбира се, трудно може да се обясни на някой, който не избира кого да обича, а кой да му плаща сметките… Дълга тема.

С две думи, не знам как да опиша състоянието, в което съм. Знам само, че нищо не е наред и не е така, както ми се иска да е, но трябва да приема най-после, че понякога нещата наистина вървят с краката нагоре и човек не е в състояние да се противопостави на това. А съм изморена, по дяволите! Кога ще успея да си почина…

Все едно, обещавам следващият пост да е малко по-смислен и тематичен, че така не знам докъде ще я докарам.

В дълбоките мъгли на депресията

И съм щастлива, и съм нещастна. Щастлива заради това, че отново се видяхме, нещастна, защото трая толкова кратко. Сякаш само за миг и после, докато се обърна, всичко изчезна някъде в миналото. А сега пак кроя планове за следващия път. Понякога си мисля, че това е в реда на нещата, защото щастието трябва да се заплаща. Но понякога си мисля, че животът е твърде кратък, за да оправяш всички сметки с него и просто трябва да се впуснеш да гониш онова, което, всичко заобикалящо те, ти забранява.

Имах рожден ден на 6-ти и беше страхотно, защото най-после отново се срещнахме. А мразя 8-ми декември, защото само ми омаловажава рождения ден, а и без това е най-безсмисления празник. По-безсмислен дори от Свети Валентин. Сериозно… чувствам се сякаш съм попаднала в някакъв капан на времето, което ми подарява срещи с него, само за да ми се изсмее ехидно, показвайки това, което никога няма да имам. Не е справедливо да минава толкова бързо, когато се чувствам толкова добре.

И отново много хора ме изненадаха приятно с това, че се сетиха за мен по повод случая и по случай повода. Както се казва – ти къде ще го чукаш, то къде ще се пука :)

Обречена?

Толкова много го обичам, а нищо не се получава. Защо трябва да е така, аз ли съм прокълната с нещо или просто не разбирам човешките отношения? Колко пъти трябва да се провалям и писано ли ми е изобщо някога да успея? Един провал се преглъща, преглъщат се дори и два, но как можеш да запазиш волята си да продължаваш, ако това се случва непрекъснато с връзките ти? Аз ли съм толкова лош човек, с мен ли не може да се съжителства спокойно? Момичетата около мен ме съветват да не обръщам внимание на такива неща и да не му се ядосвам, но аз не мога така, за мен е важно вниманието му сега, защото след години заедно то няма да се увеличи, напротив. Ако отсега други неща са винаги по-важни от мен, какво ще стане по-нататък? Не мога да бъда човек, който се примирява. Не мога да се примирявам с нещата, които ми причиняват болка, нито пък да се преструвам, че всичко е както преди. А той точно това иска от мен.

И защо за другите е нещо толкова обикновено, а мен буквално ме побърква? Не е като да не мога да правя компромиси. Но само с любовта не мога да ги правя. Тя е нещо различно, тя или трябва да е перфектна, или да я няма. И в това число не слагам дребните спорове, те не са нещо, което би могло да ме разколебае. Просто знам, че за него трябва да съм на първо място, както той е за мен, и нищо друго не ме удовлетворява. Не мога да се залъгвам вече, че всичко ще се оправи. Как тогава да продължа?

Усамотение

Пак един от онези моменти, в които ми се плаче, а няма къде да се скрия, защото всички са в отпуска и са си вкъщи. Ключовете, телефона и нанякъде. За пръв път ми се случва и да си призная, действа доста ободрително. Има едни скали накрая на квартала, откъдето гледката е невероятна. Стоях и гледах и усещах как ме изпълва едно такова спокойствие. Относително спокойствие, защото все се извъртах назад през рамо да видя дали няма някой. Остана ми като лош навик или просто тик от онзи път, когато в дома на един приятел един негов леко пиян приятел реши, че… всичко му е позволено. Все едно, аз съм си такава, привличам отрепки.

Но като изключим това, че беше 8ч. вечерта и бях на най-пустото място в Търново, се чувствах спокойна. Сълзите по лицето ми изсъхнаха. Ако не бях момиче, ако светът ни беше различен, тогава може би щях да се отпусна напълно.

Звънях му. Много пъти. Поне шест. Не вдигна. После някой запълзя към хълма и аз стреснато се смъкнах към града, да не съм сама, да си пазя телефона да не ми го свият, да не ми се случи нещо…

Гадно е като слезеш отново в цивилизацията. Едни погледи преценяващи, почти всичко от мъжки пол те оглежда нагло, сякаш си стока, която могат да си позволят да поръчат или още по-лошо – направо да си вземат. А жените пък са още по-зле, техните погледи пък са или злобни, или надменни. Толкова ги мразя тези погледи, сякаш трябва да излизам с нещо като дъждобран заради тях или и аз не знам какво.

Пак му звънях. Този път вдигна и говорихме. Стана още по-зле (защо ли изобщо му се обадих), мислех, че ще мога да оправя нещата (нещата отдавна са се забатачили много зле), мислех, че той също разбира за колко нелепи неща се караме (ако разбираше, нямаше да се караме)…

Кога разбираме, че всичко е приключило?

Нали знаете това усещане, гледате едно момче, опознавате го и откривате само неща, които ви допадат, които харесвате, които обиквате. Сякаш странностите ви са едни и същи, припокриват се, все едно сте две загубени половинки и колкото и да не сте вярвали, че ще го намерите, все пак сте го открили. А после…

Много ме боли вече, боли ме да преглъщам гордостта си, боли ме да прощавам, боли ме да правя компромиси, вече дори не искам да се извинявам. Не искам да го намразвам, но… вече не мога да го позная. Как да оставя всичко да умре, като… като той толкова много прилича на мен?

За тоя проклет непродуктивен разговор по телефона се набутах в най-големите храсталаци. Сигурно съм приличала на извънземно на тези, които ме гледаха, докато се измъквах. Но какво да направя, като не мога да открия и капчица усамотение напоследък, а имам нужда.

Толкова голяма нужда имам да плача и дори да не оставям очите ми да засъхнат.