Чаено парти

Хеликон най-накрая ме изкушиха. Не съм от най-големите почитатели на чая, но пък обожавам екзотични неща. А на опаковката пише:
Ройбос, канела, джинджифил, рожков, печен корен от цикория, кардамом, карамфил, екстракт от канела, черен пипер, олио от джинджифил, олио от кардамом, ванилов екстракт.

Звучи точно като рецепта от книгите на Джоан Харис.
Най-интересно е, че има вкус на… тиквеник, най-вероятно заради канелата. Като уютен ноември в устата е. Много ми харесва, ароматен и леко пиперлив, но не натрапчиво, едва се усеща. На пакетчето, което сега си пия щастливо, пише следното късметче:

When you have knowledge, you will not have fear.

Налудничави мисли…

Седя си и го чакам в irc и за да не ми става скучно, взех да се ровя из google с нелепия ключов израз за търсене „нещо си“. Забелязала съм, че колкото по-тъпи и налудничави неща правиш, толкова повече истини ти се връщат като отговор. Не е ли нелепо?

Целият ми живот е една нелепост, така че да не се спирам подробно на това. Та, както очаквам да намеря едва ли не най-голямата глупост на света, търсейки по критерий „нещо си“, първият излязъл резултат беше този. Това момиче… направо ми скъса сърцето, точно там ли трябваше да попадам, за Бога? Все едно видях себе си, като чета там за неподредените й мисли, за учителя й по литература (и аз имах учител в гимназията, обожавах да го слушам, обожавах часовете му, чувствах се по-обогатена като излизах от тях, дори и да не ме приеха в Софийския, те и без това по тея изпити се вълнуват само от ненужната страна на литературата). Да не се отплесвам де. Преди това пък споменава учителката си по английски – Атанасова, и моята учителка по английски се казваше така! По едно време вече започнах да си мисля: „абе, да не съм писала като сомнамбул тук преди време, когато все още бях в гимназията?“

Но не може, датите са сегашни. Както и да е де. После ми направи впечатление този пост – Малките, малки неща… Там беше изречен най-големият ми страх – че този човек, когото обичам толкова много… или поне така мисля, защото тези любовни истории напоследък ми стават все по-неясни и по-неясни, та този човек… не достига до вътрешния ми свят. Разбира ме повърхностно, но не знае за мен отвътре.

Защото съм налудничава и нелепа, знам, но все още вярвам в детските си мечти. Все още вярвам в дракони, вярвам в предишни животи, иска ми се дори на гадатели да вярвам, защото тогава поне някой, някой поне!, на тази земя ще знае нещо повече и ще мога да разбера тайните, които сега ми обягват. Като например: Какво става с мен, защо, каквото и да имам, то никога не ми е достатъчно? Защо сякаш умишлено се опитвам да съсипя всичко хубаво, за да съм нещастна? Какво има грешно в мен? Не вярвам в магии, но понякога се чувствам като омагьосана и чувствам, че някак просто трябва да разваля това, защото иначе ще си умра толкова нещастна, без дори да знам защо.

Но мисълта ми беше за него, че той не разбира това, което е вътре в мен… Той дори не иска, понякога си мисля, че ме смята за луда, когато му говоря за тези неща. Никой не ме разбира за това и майка ми дори мисли, че се побърквам. А аз просто… не искам всичко да протича, както е определено. Не искам обикновените неща, дори любовта не ми е достатъчна, за да съм щастлива.

Толкова ме е страх, че ще остана неразбрана… Че никой няма да може да прегърне тези мои мисли като свои, дори човека, когото обичам.