Делнично и малко вечерно огорчено

Неприятни са ми блоговете, чиито автори съвсем безкомпромисно са изключили коментарите. Като Наполеоновци, които се оглеждат самодоволно и влюбено в очуканата си клавиатура и щедро се поздравяват за всяка гениалност, която се е проточила в пространствено-времевия континуум, само за да задоволи потребността на егото им. Ако искаш просто да морализаторстваш безидейно и безответно, защо ти е блог? Стани проповедник, телевизионен водещ, започни дневник.

Отблъскват ме жени, които наляво и надясно подхвърлят „оргазмите това“, „оргазмите онова“, сякаш издигат думите като медал за геройство. Какво геройско има в това да показваме долните си гащи пред света и да допускаме нахални, влажни погледи в най-интимните кътчета от живота си? Романтичка съм и феминистка, мъжко момиче, което си пада по коли, но лятото предпочитам да нося рокли и не виждам нищо достойно за гордост в това да правиш всичко възможно, за да се лишиш от женственост.

И няма йогурт, а само кисело мляко. Същото като онова от времето на „социализъма“ в стъклените бурканчета с капачка от метално фолио, само вкусът вече не е същия. Но не е модно вече да си спомняме за „комунизъма“, защото имаме Софарма Тауърс, фитнес, джогинг, лай-стайл и всеки втори, който може да сътвори изречение с подлог и сказуемо се нарича копирайтър. Но коя съм аз да знам, може би в София от кравите се точи директно сухо мляко на прах под формата на „Данон“, кой знае.

Чудно защо толкова се напъват някои, култивират претенции, наизустяват редки имена на лоши вина и превръщат сексуалния си живот в първа страница на „Лична драма“? А нима това, че ходиш на театър, спасява те от риска да си останеш просто една претенциозна кифла? Не, не мисля…

… а на гърба на календара

Коледа дойде и си отиде по-бързо от мразовит повей на вятъра и за пореден път се убедих, че понякога очакването е много по-красиво от сбъдването.

По-лесно е да си щастлив сред украсата, песните и очакването на това някакво вълшебство да се случи, отколкото да си играеш на „нерви от въже“ със семейните празници, ядосаните Бог-знае-за-какво шофьори и чичо-скурджовците, които не знаят що е то усмивка. По-лесно е и някак по-празнично.

А януари, за разлика от декември, е по-неприветлив, по-сериозен, по-отрезвяващ.

И ги няма вече топлите илюзии за щастие, нито пък щедростта на последните дни от отминаващата година, остава само студената прагматичност на оцеляването и работохолични неврози, затрупани под заледените градски тротоари.

Но, казвам ви, и януари може да бъде красив понякога.  С концерта на Виенската филхармония. И със снежните пейзажи, които рисува по цялата дължина на магистралата. Заснежени планински върхове се гушат в синьо-розовата мъгла на хоризонта.

Оси от поддръжката

Не разбирам какво привлича осите към сателитната чиния на терасата, но те неотменно са там. Като техници, които щателно проверяват кабелите за изправност.

Борбата с килограмите е безмилостно жестока

Трябва да ви кажа, че вече като видя текстово поле, и ми идва да напиша:
PLOVDIV (Bulgaria) June 15 (insert-the-media-here)
Тъй то, чукча не писател, чукча журналист – *повръщ*

Какво да ви кажа, освен че свалянето на килограми никак не е лесна работа. Борбата е безмилостна, в началото на месеца като ми се възпали пак колита, ужас и безумие, четири дни нищо не бях яла, та смъкнах 2 кг набързо. То това хубаво, ама и висях като прани гащи на дивана, защото нямам сили да стана. Мама, по-известна като Тейни, жива и здрава да е, ми купи едни вълшебни хапчета и оживях с тях, обаче пак си върнах килограмите. (скрита реклама – хапчетата са Linex, ако някой има същия проблем; мойта хакерска майка ги беше запомнила като Линукс…)

Викам си, няма лошо, ще вляза във форма, започвам йога. Купих си постелка, защото на тези плочки си изръбих кокалите, вече четвърти ден се кълча с йога за сваляне на килограми, при това за начинаещи. Потя се усилено тук, но още по-усилено качвам килограми, или поне така твърди мойта първа дружка кантара. Вече започвам да усещам лека нотка на отчаяние. Пичът от йогата в youtube ми вика: You’ll feel better about yourself no matter what the scale says. Ама как тъй бе, пич?! Нали баш зарад кантара съм се хванала на това хоро. Той не ми отговаря естествено. Инак щеше да е леко притеснително.

Хващам се като удавник за сламка за последната ми възможност – велоергометър. Гошо вече е извън плана, харесах друг по не много морални причини, просто е по-евтин. Тази вечер трябва да идем да го вземем и ако и с него не стане, остава само глад и инат. Проблемът е, че аз обичам да ям и определено не съм salad chick. Па и да бях, аз и от салати пълнея.

Трябва да ви кажа – има нещо във въздуха в Пловдив…

Една година в Пловдив

Някъде долу-горе по това време на годината се навършват цели 12 месеца, откакто дойдох да живея в този древен, разнороден и пълен с дупки град, наречен Пловдив. И тъй като идвам от далечния, суров Север :D следват някои разсъждения в стил „От другата страна на Балкана“. Последните ми 7 впечатления в 7 секунди.

Пловдивчани:

1. … разбират от ядене и имат най-вкусната и обилна бърза и нездравословна храна в цяла България; само като помириша дюнери „Аладин“ и загивам;
2. … не признават изобщо светофарите – за тях те са улична украса, сравнима с коледните лампички и фоерверките;
3. … не са най-големите работохолици на света, ако могат да си спестят някой друг час от работа, непременно ще се чупят; алякът е голямо нещо;
4. … биха седнали на кафе дори и на два стола на средата на шосето, както установих, откакто в блока ни отвориха заведение, чиито маси са в неприкосновена близост до околовръстното и нищо друго;
5. … твърдо вярват, че паветата са настилка, по която можеш да караш с 80 км/ч!?
6. … имат много забавен говор – нещо средно между нашето твърдото нйе в Източна България и нелепото желание на софиянци да променят грешно ударението на всяка дума;
7. … или поне шофьорите са възприели твърдото убеждение, че пешеходците, особено тези, които пресичат на пешеходна пътека тип зебра, са вид подвижни кегли, и е въпрос на чест да улучат поне един от всеки десет. Ако не успеят, то в такъв случай са задължени поне да се покажат на прозореца и да псуват човека, и съвсем в краен случай поне да надуят един клаксон. Всякакво останало поведение се счита за неспортсменско и против всякакви правила на колегиалност на пътя.

Кой движи историята – героите или действието?

Тъй като явно се намирам в сериозна криза в писането (нарочно не я наричам писателска криза, защото това би намекнало за претенции, каквито нямам), непрекъснато ровичкам за текстове, съвети, препоръки, които биха могли да ми помогнат. Истината е, че никога нищо от това не помага. Но днес се натъкнах на нещо интересно. В една статия разделят пишещите хора на два типа – тези, които оставят действието да води сюжета, и тези, които се водят от развитието на героите си. Ето какво гласи статията (за оригинала на английски – цЪк):

1. Най-общо, писателите, които предпочитат да пишат истории, водени от действието, се фокусират над логическото мислене, рационалния анализ и точността. Този тип писатели имат склонност да разчитат повече на лявата страна на мозъка си. Те подхождат към писането като към линеен процес и виждат историята в нейните отделни части. Писателите, водени от действието, харесват структурата. Обикновено предварително скицират и очертават основните линии на сюжета, преди да започнат да пишат. Те рядко имат проблеми да изразяват мислите си чрез думи.

2. От друга страна, писателите, които пишат истории, ориентирани към героите, имат склонност да се фокусират върху естетиката и чувствата, креативността и въображението. Те използват повече дясната половина на мозъка си и се наслаждават да си играят с красотата на езика. Те са по-интуитивни и предпочитат да уточняват подробностите, докато пишат. Хората, пишещи, водени от героите си, са холистични и субективни. Могат да синтезират нова информация, но са малко или много неорганизирани и разпилени. Те виждат историята като едно цяло. Писателите с доминираща дясна част на мозъка знаят какво искат да кажат, но често имат проблеми с намирането на точните думи.

Винаги съм смятала, че съм повече от типа, използващ основно лявата половина на мозъка си (поне, докато не си взех таро картите), но днес бях напълно опровергана. Описанието на втория тип е все едно говорят за мен и това как протича моето писане обикновено. Това отговаря на много въпроси като например: Защо винаги имам герои, около които създавам история, а никога история, в която са забъркани герои? Защо ми е толкова трудно да видя историята като линейна функция? Виждам я като едно цяло, но никога не успявам да я структурирам и разделя на отделни части, поради което зациклям някъде и просто се отказвам. Защо харесвам толкова много самите думи, а понякога дори и цели изрази, които не винаги са на български. Като например Little did he know. Това е от един филм, казва се Stranger Than Fiction, пак има намесено писане в него, много ми хареса и горещо препоръчвам. Както и да е, отклоних се.

Имаше тест от десет въпроса към статията, на който трябва да се отговори, за да се разбере към кой тип принадлежите, в случай, че от по-горното описание не сте се разпознали. Ако отговорите с лекота на въпросите от 1 до 3 – то вие предпочитате истории, задвижвани от действието. Ако са ви по-лесни останалите въпроси, то тогава в писането ви водят повече героите. Ако всичките са ви лесни, то тогава сте от блажените, които притежават и двете качества.

1. Основната цел в история на протагониста:
2. Какво стои на пътя му/й за постигането на тази цел:
3. Какво ще загуби той/тя, ако не я постигне:
4. Недостатък или най-голяма слабост:
5. Най-голяма сила:
6. Мрази:
7. Обича:
8. Страхува се от:
9. Тайна:
10. Мечта:

Първият тип хора са надарени с качеството да пишат т.нар page-turner истории. Действието те увлича и не можеш да оставиш книгата, докато не разбереш какво ще се случи после. Но пък са слаби откъм изграждане на реалистични и истински герои, които да накарат читателя да се уподоби с тях. От друга страна пък, вторият тип хора имат живи и завладяващи герои, но изпитват сериозни трудности в структурирането на действието и им е трудно да изградят сюжета си.

Като представител на втората група, мога да споделя, че много помагат снимки и изобщо всякакви изображения – стимулират въображението, а оттам и писането. Обикновено си държа под ръка папка със снимки, които ми напомнят или ми приличат на историята, която пиша, най-често за местата, обстановката, улиците, помага за повече плътност. Имам някои сцени, които са писани едно към едно от визуално впечатление – виждам снимка на някакво място или хора и историята сама изниква в главата ми. Но като цяло, докато не се седне и да се съчини скелет или структура на сюжета, шанс за завършване няма. А кой знае защо това ми се струва най-тежката и непосилна задача.

А австралийците му казват cuppa

Нали казват, че удоволствието в живота е в малките глезотийки, та този път не издържах и си взех грамадната чаша, на която се точа от много време. Всъщност събира повече обем от купичките вкъщи. Сега си пия доволно кафето в нея и си мисля, че австралийците трябва да са ползвали точно такива чаши за кафе или чай, за да видоизменят английското cup of cofee/tea в Do you want a cuppa?

Освен това използваха абсолютно същите чаши в „Момичетата Гилмор“, в закусвалнята „При Люк“, където Лорелай се завлича всяка сутрин, примряла за конска доза кофеин. Харесва ми да мисля, че съм потънала в някой измислен свят (филм) по още един начин.

Обзавеждане ала „Луд с картечница“

Да нямаш пари е лошо. Но да имаш пари, пък да нямаш вкус, също не е оферта. Тъй като се налага да си търсим друга квартира, развих нов вид мазохистично удоволствие – да разглеждам грозни квартири със секции, които заемат половината помещение, соц дивани, които окупират останалата част. Сини кухненски шкафчета, каренца върху всичко и разбира се любимото ми – ламперия, ламперия на всякъде, за всички и от сърце! Но да речем, че това са апартаменти, обзаведени с мебели за изхвърляне, тъй като са евтини. Може да се прости безвкусицата. Оказва се, че вкусът не достига не само там обаче. Нагледах се на какви ли не луксозни вариации на тема „Ти пари ми дай, аз акъл не ща“ и реших, че няма нужда да крия това забавление само за себе си, а непременно трябва да го споделя с повече очи. Започваме с нещо не чак толкова луксозно, но… съчетание на несъчетаемото, синьо и оранжево… Наистина ли?

Искрящо оранжевият плот също така се вписва във всяка обстановка

Червено и бяло добре, много модна комбинация преди три, четири години, ама тези цветченца като от на баба ти покривката…

Защото черно и маслено зелено са толкова подходящи светли цветове за вашата баня:

Хладилникът върху шкафовете… а пък пералнята върху печката?

За следващото мога да кажа само… Йе, бейби! (ще допълня, че другите две стаи са съответно в ярко лилаво и червено)

Отново кухня с интересен избор на цвят, защото синьото си отива толкова много с дървото:

Това даже не мога да го коментирам, защото не ми е ясно каква е била целта на това свободно съчинение:

И за завършек хотел, и то не какъв да е, а „първия модерен британски НИСКОБЮДЖЕТЕН бизнес хотел в БЪЛГАРИЯ“. Според мен от хотела са подписали договор за доставка на пациенти с някоя психиатрична клиника, иначе не мога да си обясня такава спалня: