Жега е. Пенка умря.

Имаме си ние семейна шега. Когато бил съвсем малък, не по-голям от пети клас, братовчед ми имал да прави преразказ на "По жътва" на Елин Пелин. После леля ми я извикали в училище да й покажат преразказа му, който съдържал точно две изречения: "Жега е. Пенка умря." Кратко, точно и ясно. Какво повече може да се каже за този разказ?

Та понеже и аз следвам този лаконичен начин на изразяване, общо взето нищо не пиша в блога. То е ясно от само себе си, че е жега, а при нас Пенка все още самоотвержено пере – така се казва пералнята.

Само ми е леко меланхолично за това, че лятото се изразява в три месеца, които е твърде вероятно да минат точно както и предишните три, които само отбелязах като дати на написаните новини. Затова, разбира се, аз съм си виновна, не виня никого и не мрънкам. Само отбелязвам. Както отбелязвам датите, защото няма нищо за преразказ.

Игра на държави и асоциации

Значи, Владо ме вкара в някаква игра, верижна пак. Общо взето трябва да кажа каква е първата дума, която ми хрумва, като чуя Испания. Ами… малко ми е неудобно, понеже не е една дума, а са много, и всичките са нецензурни… и всичките са свързани по някакъв начин с представата за горещ секс (изчервява се).

Но ако трябва да кажа нещо по-смислено, вероятно Испания я асоциирам с някакъв събирателен образ на идеалния мъж – тъмнокос, с гъсти вежди, под които те гледат чифт тъмни и непроницаеми очи, плътни устни, широка усмивка… широки рамене, силни ръце… абе, размечтах се. Като гледам на Ghibli писанията за Скандинавия и любовта й към тамошните имена, и като се имам себе си предвид, започвам да вярвам в предишни животи. Мисля си, че може би най-щастливия ми живот е бил в Испания и сега каквото и автентично за страната нещо да чуя, веднага ми става едно такова топло и приятно, все едно съм у дома си.

И понеже трябва да предизвикам някого… Ами айде да е Крис/DeMoNoLaTrY и… ами какво на нея й хрумва при споменаването на… Италия :)
Всъщност, предизвиквам и Ghibli да напише за Норвегия :)

Най-после кафе машина

Това май ще е първият пост в този блог, който ще има нещо общо с темата му (тази с чашката кафе и изобщо облика) :) Най-вече за Крис, която искаше сведения за покупката, а накрая се покри и я нямаше в скайп – да знаеш, Крис, дано да си с момче, само тази причина е достатъчно смекчаващо вината обстоятелство.

Ето я покупката, а ти бързай да си идваш в Търново, че да пиеш хубаво кафе :р

             

На разходка с моето малко братче a.k.a. Жак/Лулу малката индианка/Нуно Гомеш/Цункайчо/Жубий и т.н.

Финансовата криза дойде съвсем на време – точно преди да застроят и последната поляна, която беше останала в наличност на квартала. Само за протокола, преди това бяха цели три. Разбира се, основно на това се радва Жак и аз реших да документирам тази радост, защото се сетих, че нямам нито една негова снимка навън.

Жежко си е вече, същинско лято, затова и трябваше да действаме по-експедитивно, докато все още зеленото си е зелено, а не е пожълтяло. Пък и докато на Жак не му е станало прекалено горещо, за да се покаже пред обектива:

Е, за щастие и сенки се намират тук-таме, основно защото нас двамата не ни е страх от змии и непоколебимо се врем във всякакви мизерии и храсталаци, останаха предимно мизериите:

Добре де, Жак се вря повече от мен:

Но пък, докато той се занимаваше да търси въображаемите си приятели из храстите (по-вероятно е нещо да му е бръмчало из главата, както се случва често), аз успях да снимам две-три неща, които си заслужаваха:

            

                     

Мдам, някои си тръгнаха доволни от разходката, а други… е, други си тръгнаха с нежелание и около два литра слюнки, запенени по устата, които после доста трудно се мият. Но какво да се прави, нали все пак това си е моето малко братче, което споделя самотните ми часове и винаги е насреща, когато ми е тъжно, за да може да направи някоя дивотия, която съвсем да ме изкара от равновесие.

За вас репортер-фотограф бе:

Разни разхвърляни неща из главата ми

Стефани Майър – "Новолуние" и разни други неща

Не знам дали има смисъл да пиша пост изобщо, но след като я прочетох…
По-слаба е от първата… очаквано, но пък донякъде историята за върколаците ми хареса, Джейкъб ми стана по-симпатичен от Едуард и такива неща. Иначе започват да ми липсват някакви по-сериозни доводи за тая връзка, лигавите безкрайни обяснения в любов не са достатъчни и доста лазят по нервите.

Това с вампирите в Италия бих го изрязала напълно, изглежда като закърпено и е ужасно неправдоподобно. Не разбирам и защо Бела иска да стане вампир… в смисъл… ако един човек трябва да вземе решение дали да запази душата си, или да запази този, когото обича, би трябвало да се поколебае известно време, не е ли така? Обаче пък от друга страна, ако книгата даваше плътност на образите и разсъждения върху екзистенциални проблеми, нямаше да се чете от една камара полудели тийнейджъри, които искат да знаят само какво още по-шантаво ще се случи после.

За какво я чета аз? Нямам идея, честно. Ама се чувствам все едно съм употребила наркотик и не мога да се спра. Първоначално мислех, че се отъждествявам с Бела – невзрачна, несръчна, тежко детство, не се вписва сред останалите момичета, твърде съвестна и спазваща всякакви обещания. Обаче после тя взе, че се промени и стана доста… хм… типична главна героиня. Но не знам, някак съм се тикнала в тази история и дори и да чета за вампири и върколаци до 1 през нощта, заспивам по-лесно, отколкото ако се отдам на параноите, които иначе ме тормозят вечер.

Третата книга излиза на 18-ти и може би ще изпадна до лудостта да си я купя въпреки цената от почти 22 лв. Евентуално. Много са парите и са изчислени нарочно така, понеже разчитат на популярността и знаят, че ще се продаде. Но пък нямам нищо против да дам повече пари за качествено направена книга, за какви ли не по-големи глупости съм ги давала.

Понякога съм в такива странни периоди, в които имам нужда да потъна в някаква история, а пък тази книга е достатъчно дълга, за да живея в нея повече от ден или два, както по принцип може да стане с филмите и със сериалите в по-добрия вариант.

Отсякоха глухарчетата!

Днес окосиха тревата в градинките и видяха сметката на всичките глухарчета, които така хубаво бяха цъфнали.
Интересно нещо е човекът – мисли си, че подрежда тогава, когато разрушава.

Error 404

Не пиша, защото се уморих от хората напоследък.
Имам нужда от известно време, за да си презаредя батериите и да съм пак доволна, усмихваща се, добронамерена, търпелива и отзвичива.

Давам всичко от себе си, особено пък на работа, но това все остава незабелязано, изтикано в ъгъла, някъде там на заден план. Дори започвам да се чувствам невидима. Тъжно е, но наистина не очаквам нищо хубаво от никого в момента. Знам, че ме дебнат само още проблеми, заяждания, необходимост да се обяснявам и в крайна сметка да се чувствам наранена или прекарана. Ако трябва да съм честна, дразни ме това, че хората по инерция са щастливи. Съвсем автоматично слагат щастливите маски, рисуват си гротескната усмивка и се вливат в тълпите от позитивни полу-идиоти, които четат "Алхимикът" и книги за самопомощ. Светът би бил толкова по-лесен за изтърпяване, ако всеки имаше куража да се разплаче, когато му е тъжно и се чувства самотен, пък макар и пред другите.

Запознах се с един много интересен човек. Да, същият, за когото си мислите всички вие новодошли в блога ми сестри, приятели и Сие. За пръв път след Боби срещам мъж, който да е толкова интелигентен и начетен. За пръв път след Боби прекарвах толкова време в чата и губех представа за времето. Но в крайна сметка… той идва от север, аз от юг, или пък точно на обратно, така че в края на деня се чувствах пак толкова самотна. Защото срещата на умовете е едно, а сърцето ми май е ампутирано. И, по дяволите, това ми звучи толкова безнадеждно.

Иска ми се да бях друга – да не се интересувах от коли, да не гледах футбол, да не харесвах лоши момчета, да се страхувах от коне, да обичах да готвя, да умеех да гладя прилично, да предпочитах котките пред кучетата, да обичах да си глася косата по пет часа, да си обличам полички и да си слагам розови фибички по плитките. Иска ми се да бях олицетворение на идеалната съпруга, а не подобие на Анук и песента й "Nobody’s wife". Иска ми се да не изпитвах див, панически ужас от сближаването със семейството на някой приятел, а да се радвам, че Той иска да ме представи на майка си. Иска ми се никога да не е имало поводи да стана толкова цинична по отношение на мъжете и да се бях родила примерно Дева или пък Рак, а може би най-добре Скорпион.

Иска ми се най-атрактивният орган на тялото ми в очите на мъжете да не беше мозъкът ми.

Списъкът е безкрайно дълъг, като вероятно трябваше да започна с това, че би било идеално да се бях родила мъж. Но връщане назад няма, само излишно съжаление и вайкане. Въпросът е в това, че май се уморих да се раздавам и затова всяка сутрин се събуждам все по-изморена и по-изморена.