Анна Гавалда – „Утешителната игра“

Не започва много добре, първите около 100-130 страници са доста трудни за прехвърляне, защото на моменти буквално не се разбира за какво става дума. Авторката говори за едно, на следващия ред пише от името на друг герой, но това става ясно чак на следващата страница. Затова се налагаше да прехвърлям назад, за да си изясня за какво става дума, много пъти.

Но щом веднъж началото се преодолее (не че не е хубаво, просто е трудно за четене), нататък историята сама те увлича.

Този роман не е като „Заедно“, нито пък като „Обичах я“, по-близо е до последното от нея – „Един подарен ден“. Малко меланхоличен и изпълнен със съжаление и същевременно надежда за „най-доброто тепърва предстои“ се прокрадва все по-често към края. Засяга онези болни места, които ни припомнят, че животът ни не е протекъл точно така, както сме се надявали, че сме се превърнали в нещо съвсем различно от онова, за което сме мечтали. Понякога, просто за да забравим, че не живеем своя живот, сякаш нарочно се зариваме с още и още работа, за да нямаме време да си дадем сметка за това. В тази връзка:

„Вярно е, умората е шик като белег за добра кариера. Ласкателна дори. Хубав медал, закачен върху бездействащо сърце.“

И понеже аз малко или много съм в същото настроение, книгата ми хареса, макар че няма да се превърне в любимото ми произведение на Гавалда. Има твърде много излишни неща, твърде много материал за редактиране и то не само в тромавото начало. Все пак последната третина от книгата се реваншира за останалите несъвършености. Сега, като видях, че авторката е разведена, си мисля, че историята до голяма степен е автобиографична, което я прави малко по-лична и истинска. Дали всеки получава толкова щедра утешителна игра накрая обаче? Малко се съмнявам.

В Goodreads братята американци са се изказали доста негативно за книгата, казват че нищо не се случвало в нея. Разбира се, това е до народопсихология. Те очакват главна героиня, която да яде, да се моли из екзотични държави по цялото земно кълбо и да се ожени за Хавиер Бардем накрая, за да открие себе си. Затова и момента с вътрешната трансформация и решението да напуснеш човека, с когото живееш, на тях им изглежда като нищо-не-случване. На мен пък историята ми допадна, защото звучи плавно и истински, точно по френски романтична, като акордеон, изпълняващ шансони по калдаръмени улички. Разбира се, българската прагматична жилка в мен се обади накрая, защото не й се вярва, че всичко би могло да се подреди толкова съвършено накрая, но хей, това все пак е художествена измислица.

С две думи, не е най-доброто от авторката, но все пак е Анна Гавалда – интелигентна проза и език, който звучи като поезия.

P.S. Бележка към редактора – beauty marks означава бенки.

Мария Василева – „малко той, малко аз, малко ние“

И тъй, влизам в „Хеликон“ и от вратата – нов роман на Анна Гавалда. Казвам си: „това е добър знак“. И беше. Купих си „Утешителната игра“ и една книжка с поезия, която търсех отдавна, но открих чак в петък – „малко той, малко аз, малко ние“. И като примерна ученичка спазвам малките букви :) Ето малко разпилени парченца от това, което ми хареса:

 

той обещава
разни неща
които аз запомням
без да искам
и които обаче
остават все там -
близо до рояла
сред песните
които той пее
аз танцувам
сред дима
на чужди цигари

 

* * *
моля те, моля те, моля те

нека е късен август
или пък ранен септември

нека съм с дълга цветна пола
бял потник
и много гердани

нека косата ми е разпиляна
и съм на обувки без ток
(може и боса)

 

* * *

искам
малка дървена къщичка.
да гледа към море.
да има веранда, люлеещ се стол и
стара пощенска кутия също.
да е далече от други къщи.
и да има пейка за преминаващите -
хората от село винаги са добри разказвачи.

 

* * *

любимото ми изкуство е това на сутрините.
да станеш преди всички.
да имаш предостатъчно време.
да не бързаш. да е тихо.
да си направиш любимата закуска и твоето си кафе -
точно както го обичаш.
да започнеш деня си с
усмивка,
спокойствие,
благодарност
и усещането, че ще бъде прекрасен, прекрасен ден.

С две думи, книжката е като чаша вино до камината или топло, ароматно кафе пред прозореца в дъждовна утрин – приятна и галеща сетивата. Иначе и аз споделям напълно желанието за стара пишеща машина, дървена маса и прозорец с изглед към планината. А може и към морето.

Огнено слънце, самоубийствена луна

Дочетох биографията на Кърт Кобейн тази сутрин и все по-ясно осъзнавам, че не можем да виним другите за това, че ги няма около нас в момент на нужда, когато ние самите не можем да ги допуснем до себе си. И то точно в тези моменти.

Мога само да се радвам, че имам огнено слънце и самоубийствената ми луна е заточена и пренебрегната от всички останали жизнеутвърждаващи планети.

 

Олдъс Хъксли – „Прекрасният нов свят“

Много трудно си проправих път през първите петдесетина страници с описания за оплождане на яйцеклетки, пъпкуване, партиди, гами и бети. Но щом веднъж се прескочи тази част, книгата става значително по-лека за четене. Утопиите са специфичен жанр, в който задължително трябва някак да се вмъкне описание на чужда на читателя действителност и понякога това не става съвсем гладко, напротив, зазвучава тромаво. Поне на мен такова ми се стори началото.

Не знам, дали знаете, но книгата, дала началото на тази поредица антиутопии – първо „Прекрасният нов свят“, а после и „1984″, е на един руснак Евгений Замятин и се казва „Ние“. Някои слагат в нишката и Рей Бредбъри, макар че не знам той колко е бил повлиян от Замятин. Трябва да я прочета тази книга, подмята се из квартирата, но съм малко обезкуражена, защото ми казаха, че се чете трудно.

„1984″-та ми хареса, макар че беше далеч от действителността и това как реално са се развили събитията. „Прекрасният нов свят“ е писан преди нея, но въпреки това е по-верен откъм описвана действителност. Има нещо страшно в това, че четях за антиутопично общество, което почти по нищо не се различаваше от сегашното. Материализмът, робуването на вещите ми е толкова познато, че вече дори не ми прави впечатление. След това краят на работния ден и убиването на свободните часове с някакъв спорт (добре дошли, фитнес зали) или промиване на мозъци в кино салони.

Единственото озадачаващо поне за мен нещо беше „обладаването“ наляво и надясно и тоталното онагледяване на песента на Oasis с култовия припев „Kids running around naked, fucking in the bushes„ :) Фактът, че хората вече не раждат сами децата си и липсата на брак за мен не са предпоставки за това да спреш да изпитваш любов към един човек и да искаш да си само с него. В крайна сметка хипи движението се е провалило, нали? Но пък Хъксли не е имал откъде да го знае. Не съм много голям фен и на финала с Дивака, но в предговора към второто издание и авторът е отбелязал, че е размислил относно алтернативите. Не може единствените два варианта да са краен аскетизъм или краен материализъм, все трябва да има нещо посредата.

С две думи, не си падам много по утопиите като тип литература, обаче поне те карат сериозно да се замислиш над начините, по които е устроен този свят.

Робърт М. Пърсиг – „Лайла“

Тази книга успя здравата да ме измъчи. Вече не помня кога я започнах.

Първият роман на Пърсиг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ ми е сред любимите книги, но за нещастие „Лайла“ сякаш нямаше нищо общо с него. Беше хаотична, тягостна и в крайна сметка разочароваща.

Пърсиг пише автобиографично. Ако трябва да съм съвсем точна, и в двете си книги той разказва собствения си живот, дори не се опитва да го прикрие или пък да измисли сюжет. Повествованието по принцип следва пътуванията му – реалните премествания в пространството и тези из мислите му. В „Дзен…“ двата елемента се сливаха някак хармонично, но в „Лайла“ читателят понякога може да забрави какво чете в момента, в който Федър се зарее из мислите си.

И това непрестанно натякване за статично и динамично качество! В „Дзен…“ имаше идея, която постепенно се развиваше, докато във втория роман, сякаш авторът се е изчерпал и повтаря едно и също с претенцията да е открил топлата вода. Истината е, че идеята за статичното общество и динамичното бунтарство е стара, колкото света, просто Пърсиг й е дал различно име. Например в астрологията. Сатурн – строгият повелител на ограниченията и правилата и Уран – бунтарят без умора, който руши статуквото. Две противоположности, които не могат една без друга и се проявяват във всеки човек, без изключение. Нищо в стил „Еврика!“ Често се улавях, че споря с прочетеното, защото на много места изглеждаше така, сякаш на автора му просветва някаква идея и той започва да нагажда свободно подбрани факти, за да подкрепи тази идея.

Хареса ми началото за индианците, но не ми допадна това, че по-голяма част от книгата се въртеше около Америка и нейната история, сякаш тя е достатъчна за генерални изводи за цялото човечество. Едва накрая, когато се постави въпроса за лудостта, най-после усетих интерес, но уви това стана съвсем в края на книгата.

Стана ми мъчно за Лайла. През цялото време Федър седеше до нея, без да я вижда или чува, без да достига до нея и само я теоретизираше като научен проект. Има ли Лайла качество, та има ли качество. Като развален грамофон. Истината е, че всеки човек на този свят има някакво качество, положително или отрицателно, иначе нямаше да се е родил, и не сме ние тези, които трябва да отсъждаме това. А ако Федър поне веднъж й беше дал топлина, разбиране, човешко отношение, може би тя нямаше да свърши така. Той обаче е асоциален, не може да изразява нормални човешки емоции, може само да ги теоретизира. А това за нормалния човек е доста натоварващо, дразнещо и същевременно тъжно като генерален извод.

Има книги, с които човек просто не може да се спогоди, каквото и да прави. И все пак, ето какво ми хареса:

„Мисълта не е път към действителността. Тя издига пречки по този път, защото опиташ ли се да използваш мисълта в подхода си към нещо, възникнало преди нея, разсъжденията не те доближават към него. Те те отдалечават.“

„Въпросът с известността също представляваше отделно явление, сързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско – в един миг да направиш някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.“

„Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му допада повече от филма на културата. Ако искаш да му покажеш филма, който всички останали гледат, трябва да намериш начин да го убедиш, че за него това ще е ценно.“

„Заблудите на лудостта не се споделят групово. Един човек не е смятан за луд, ако има и други единомишленици. Лудостта не е заразно заболяване. Ако му повярва един или още двама-трима, вече става дума за религия.
Затова когато по улиците в Италия и Испания нормални зрели мъже носят статуи на Христос, те не изпадат в заблудите на лудостта. Те се занимават със съдържателна религиозна дейност, защото са много. Но ако Лайла влачи навсякъде със себе си гуменото изображение на дете, ще я възприемат като луда, защото е самичка.“

„При първото си пътуване до Индия Федър не проумяваше защо ако е всеобща реалност, пътят на просветлението към чистото Динамично Качество се появява само в тази част на света? Тогава го възприе като доказателство, че това не е нищо повече от религиозен брътвеж на Изтока, нещо като вълшебното място, наречено „рай“, където хората на Запад вярват, че ще попаднат, ако са добри и са получили разрешение от свещениците. Сега обаче Федър разбираше, че просветлението е разпространено по всички краища на света, както жълтият цвят се намира навсякъде, но някои култури го приемат, а други го пренебрегват.“

И накрая най-хубавият цитат от цялата книга:

Забавната Емили Дикинсън

Преди време бях стигнала до заключението, че писането ми (типично за стрелец) е малко повърхностно и бях намислила да чета поезията на Емили Дикинсън, за да добия един вид дълбочина. В крайна сметка стилът на авторката непрекъснато е наричан „дълбок“, „драматичен“ и „страстен“. И така, снабдявам се аз набързо с „Дори мечтата стига“ и се залавам за четенето, макар и леко на тръни, защото аз и поезията винаги сме били скарани.

Какво бе учудването ми обаче, когато установих, че освен странна и дълбока, Емили Дикинсън (оказа се също стрелец) може да бъде и забавна. Сещате ли се за това стихотворение:

Да се направи прерия
е нужна пчела и детелина,
пчела и детелина
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчели и детелина няма.

Безброй пъти го бях чувала, макар и в малко по-различен вариант, но и идея си нямах, че е нейно. А следващото ми стана много любимо по неизвестна и за мен причина:

Пчела! Очаквам те!
Говорихме с една позната
и тя ми каза вчера:
- Да, закъсняла е пчелата!

Прибраха се Жабоците,
от седмица са тук,
и повечето Птици
се върнаха от юг.

Писмото ще получиш
в най-близка дата.
Отговори! А по-добре ела.
Очаквам те,
Мухата.

Всъщност, сещам се защо ми стана толкова любимо – звучи като стихотворение, написано от искрено дете, нещо, което можеш да намериш в буквара или читанката. И ми стана някак хубаво и усмихнато, че дори сред „класиците“ има хора, които не се срамуват да покажат детето в себе си.

И последно, едно не толкова забавно, но пък много ми хареса:

Най-първо иска Удоволствие Сърцето,
а после – Болката да бъде поносима,
за да се приглуши страданието после,
то моли и Успокоителни да има.

По-късно иска да заспи
с надеждата, че мъката ще спре,
накрая – ако туй е волята на Инквизитора –
то иска само привилегията да умре.

———-
Стиховете са в превод на Леда Милева

Александър Шпатов – „Календар с разкази“

Напоследък започвам да реабилитирам разказите в читателската си диета.

Та похвалиха Александър Шпатов като „най-обещаващият млад български автор“ и си казах, че няма как да го пропусна. 10 лв. ми се видяха малко множко за наистина доста скромния обем, ама си викам айде, нали е в името на родните писатели, ще се жертваме.

Книжката не е лоша. Авторът има различен и семпъл стил, не е вулгарен, никъде не говори за гърди или секс, а това направо си е подвиг за мъжете сред новите български писатели. Някои разкази са особено забавни, като например мартенският, априлският или пък юлският. То за юли например, за shortcut-а до морете беше адски забавен, благодарение на безименния стопаджия, който имаше невероятни разсъждения, но диалектното му говорене просто обра точките.

Мисля, че на повечето хора ще им допаднат, защото са леки, неангажиращи и забавни, четат се за нула време. От друга страна, всеки си има вкус. На мен примерно не ми допада чак толкова намесата на разказвача в историите. На места тези изречения ми разваляха вкуса от повествованието:

„Всичко може да очаква човек – особено когато става дума за разказ.“ (стр. 15), „Хубавото на нашия разказ е, че можем да прескочим тези тътрещи се месеци само за няколко реда, оградени в настоящите големи скоби.“ (стр. 60), „Отново fast forward, този път доста по-продължителен. За да запълним времето, си разказваме за аптекаря.“ (стр. 78).

За някой това може да е чара на автора – че пише, сякаш разказва на слушателите пред себе си, но на мен ми дойде малко в повече, сякаш самите разкази не бяха достатъчно силни и се налагаше някой да ги навигира. Декемврийския разказ изобщо не успях да го схвана, а Великден и Коледа бяха разочароващи. Учудих се, че на няколко места прочетох доста похвали за великденския, при положение, че краят му става ясен още към средата, когато се споменава, че собственикът на магазина дори махал етикетите, но… всеки си има вкус и преценка.

Не ме убивайте с камъни, просто се надявах на мааалко повече.

Захари Карабашлиев – „18% сиво“

Това е една от онези книги, за които не мога да кажа с категоричност, дали съм я харесала, или не мога да я понасям. Истината е, че романът има много силни места и запечатващи се в ума идеи, но също така му куцат доста други неща.

Чудя се защо винаги българските романи са на емигранти. Сякаш единствените творци на България са тези, които са я напуснали.

Има голямо сходство между „Черната кутия“ на Алек Попов и „18% сиво“ на Карабашлиев. И в двете книги героят е в търсене на себе си и това включва припомняне на изстраданото минало в България. Спомените вървят като втора лента за фон на безкрайно американски и нереалистичен екшън, който пък е основната линия.

Истината е, че много ми се искаше в „18% сиво“ да ги нямаше „секс“ сцената, порното, онова нещо с магарето, безплътните мафиотски образи и тоалетните (защото в един момент имах чувството, че 2/3 от романа главният герой изкара именно там). В многовековната история на литературата всички автори са ходили до тоалетна, но някак въпреки това са успявали да не описват приключенията си там. Слава Богу. Искаше ми се основното действие да е свързано със спомените за живота на Стела и Зак, защото това беше много по-истинската и убедителна история. Другата, със случаен престъпник, който решава да стреля по Зак, опитваща се да се самоубие жена, която залива хора с кафе, краденето на кола и какви ли още не дивотии, тази история беше просто плоска и нереалистична. Да не говорим изобщо, че отделните случки сякаш нямаха никакво отношение към основното действие.

Краят беше слаб. Това спуснато от никъде „животът е красив“ си беше deus ex machina. Не можеш да напишеш цяла една история само за намирането на себе си и накрая да не дадеш отговор, да сложиш последната точка, без да си разрешил единствения проблем. Освен това не ми хареса основния мотив, който движеше историята – тази торба с марихуана. Един човек, който е изгубил жената на живота си, едва ли ще се втурне в печалбарство. Какво го топлят него тези 50 000 долара? Те няма да му върнат нищо.

Какво ми хареса. Когато не беше циничен, авторът беше истински и ми беше лесно да му повярвам. Може би, защото това включваше основно историите за България, които най-вероятно действително са му се случили. На места романът е направо фотографски – запечатва изображението в главата ти. Особено в края на книгата с видеозаписа, който гледа Зак. Хареса ми теорията за обратното време. Хареса ми историята за Никса. Хареса ми това, че в български роман не ставаше дума за мутри, чалга, комунизъм или политици.

„Самотата, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след работата, а аз се задъхвам от отсъствието й.“
Винаги, когато съм сама вкъщи, това време от денонощието ми е най-трудно за изтърпяване. Всички излизат навън, за да си починат, до теб долитат смях и приглушени разговори, а ти стоиш изолиран като пред плексигласова преграда.

„Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно.“

„Голямата любов прави мъжете малки.“
Не че съм съгласна, просто ми направи впечатление, че това твърдение често се среща сред мъжете писатели.

„Колко праведен, питам се, трябва да си, за да живееш в село с име, което преди двеста години е означавало „общуване“, а в наше време е книжовна дума за „ебане“.

„Искаш ли да живееш с някого до края на живота си, опитай да се затвориш с него в автомобил и да пътуваш колкото може по-дълго. Ако сватбените пътешествия предхождаха сватбения ден, колко ли брака щяха да останат несключени, колко ли емоции – неизхабени…“

Иначе две забележки само към редактора – „ракун“ (raccoon) на чист български език е енот или миеща мечка, а на „апликации“ (applications) в наше село му викаме формуляри.