Вера Мутафчиева – "Рицарят"

Най-после се запознах с нещо от адашката :) И определено мисля, че си заслужаваше, защото има невероятно увлекателен стил на писане. Признавам си, че първоначално подходих с голяма доза скептицизъм, защото никак не си падам по исторически романи, но се оказа, че въпреки това сюжетът ме увлече.

Моят съвет е – не очаквайте възхваляване на рицарството, няма да го намерите. Не очаквайте и традиционното възхваляване на Калоян, пленителят на Балдуин. Тази книга е като един вид народопсихология на българското, защо сме такива или по-точно какви ни е направила земята, на която живеем. Лично за мен, някои неща бяха пресилени, като например това, че танците ни, тоест хората, са като живота ни – един те дърпа на една страна, друг на друга и ти се опитваш да оцелееш. За мен хората са символ на колективизма, който сме имали едно време, а сега сякаш малко сме позагубили. Другото, което малко ми прозвуча фалшиво, беше обяснението, че обикновеният български селянин иска Калоян за цар, не кръстоносците. Така, както аз си представям нещата, на обикновения селянин му е все едно, дали го командва латинец или някой друг… но няма как да знаем, нали.

И въпреки тези дребни неща, книгата си заслужава според мен. Горещо я препоръчвам на тези,к оито скучаят в момента и се чудят какво да подхванат :)

Робърт М. Пърсиг и неговата философска шътокуа

Някой дали е чел „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“? И не, авторът не е Пърсинг, макар някои източници в Интернет да ви убеждават в това, без „н“-то е.

Ако отговорът е да – идеално, значи изобщо няма смисъл да четете този пост. Ако отговорът е не – пак няма никакъв смисъл да го четете, освен ако няма какво друго безумие да извършвате по това време на денонощието. Хм, работата е там, че за пръв път се изправям пред книга, за която не знам какво точно трябва да кажа. Тя е като една малка съвременна философия. Все едно четете Конфуций или нещо от сорта. Началото е много силно, много въздействащо и привличащо вниманието, защото просто не сте чели нищо подобно досега. Постепенно книгата ви поглъща и ви кара да възкликвате възхитено дори… е, стига да си падате по философски постановки. А пък дори и да не си падате, мисля си, че началото ще ви се хареса.

Оттам нататък става по-различно. Ако началото е просто хедонистично пътуване заради самото себе си, което се прекъсва, за да ви въведе в някои виждания относно рационалността и интуицията или както авторът ги нарича – класическо и романтично мислене, то по-нататък книгата се опитва да следва линията на философски текст. Работата е там, че тя обхваща прекалено широка проблематика, за да я изложа тук. А с голяма част от написаните неща, не съм много съгласна, но ако тръгна да обяснявам… ще трябва да пускам втори блог. За това ще давам по същество.

Сюжетът е около един обикновен човек, който пътува на мотор заедно със сина си из Америка и по време на самото пътуване, разкрива част от схващанията, които има – малко по малко и все ги оплита някак около гледките, които вижда около себе си. Разказите са под формата на шътокуа, което означава форма на обучение чрез публични сказки, а названието идва от името на селото, където е възникнал методът. Има нещо наистина интимно в този начин на написване на романа, сякаш героят споделя най-съкровените си мисли с читателя. А те са свързани с размишления, до които явно авторът се е надявал хипи движението да достигне, но то така и не ги е докоснало. За това как всички ние ограничаваме мисленето си до най-аналитичните му форми, опитвайки се да опознаваме света само откъм разума. А емоционалната част от нас бива потискана като един вид слабост на интелекта.

Определено има някои схващания, които ме заинтригуваха и много неща, над които тепърва предстои да мисля много, но във всеки случай не съм доволна от края. Малко е направен прекалено хубав, за да звучи по американски оптимистично. А и ми се вижда малко крайно това да полудееш, само защото си открил, че нещата не са така категорични, както винаги си си мислел… Във всеки случай книгата има много широк спектър – от частите, които съставят един мотоциклет през източните философии до Платон, Аристотел и дори части от „Илиада“. Аз поне не бях чела нищо подобно досега.

Джеймс Клавел – "Цар Плъх"

Този пост ще е извънредно кратък, защото ме боли глава, имам температура, а също и работа, така че вече доста съм се вкиснала.

Само исках да отбележа, че вчера най-после успях да довърша „Цар Плъх“, който в последните стотина страници ми стана толкова интересен, че четях, дори докато се хранех. След последната страница останах като поразена, не бях очаквала да е чак толкова хубава. Така че този, когото пленници, затворници, малария, дизентерия, гангрена, тоалетни на открито, плъхове, мизерия и непрекъснати кофти номера не могат да го разколебаят, непременно трябва да прочете тази книга :)

Орхан Памук – "Бялата крепост"

Следва още един пост, написването на който е продиктувано от факта, че вчера довърших една наскоро купена книга – „Бялата крепост“ на Орхан Памук. Една асистентка от университета за пръв път ми спомена името на този автор и беше безкрайно учудена как така мнозинството от курса ни не е чувало за автора, при положение, че той е взел Нобелова награда за литература през 2006-та. И така, веднъж, когато Десито (вече споменатото холандче) ме беше вкарала в една книжарница, докато оглеждах за нещо интересно, вече решила да купя „Шифърът на Леонардо“ за Боби, попаднах на две книги на Орхан Памук. Като типичен мързел, реших да купя по-тънката, за да видя дали стилът на автора ще ми хареса и чак ако това стане, да си купя другата – „Името ми е Червен“. Сега разбирам, че не съм сбъркала. Не останах много очарована.

Като цяло, книгата не е лоша, стилът на автора е лек и увлекателен. Само за около половин час прочетох почти половината. Дори в този половин час всичко изчетено ми навя някакво дежа вю и си помислих, че този начин на писане ужасно много напомня за Паулу Коелю. Това беше само в началото, все пак стиловете не си приличат чак толкова много, но са доста близки. Обаче не знам какво да кажа за книгата, защото имам странното усещане, че не съм я разбрала правилно. Снощи я допрочетох, тази сутрин отново я прелистих отгоре отгоре, за да си припомня някои по-съществени моменти на свежа глава, но резултатът си е все същия. Или аз не съм вникнала в дълбочината, или претенциите на Нобеловата награда са твърде високи за въпросната книга. Става дума за паралел между двата свята – Изтока и Запада, като това се разказва под формата разказ за съжителството на двама представители – от Османската империя и от Италия, т.е. Венеция мисля, че беше градчето. Те поразително много си приличат и накрая си разменят местата. Да, обаче… как да го кажа… през цялото време сякаш ти се обещава нещо хубаво, нещо специално, което ще научиш накрая, а след последната страница, оставаш с пръст в уста. Като при Астън Мартин-а от серията на „Top Gear“, която гледах вчера. Ускорява бързо, вади невероятен звук на двигателя, обаче така и не дава удоволствието, което обещава. Та и с тази книга беше така.

Отделно, че някак сюжетът по начало не ме грабна по простата причина, че той разглежда проблемите на изостаналостта на мюсюлманското население, сякаш. Поне аз с такова впечатление останах. Някак… не ме вълнува това, защото турците са виновни затова, че и ние сме изостанали толкова от Европа. Ако те не бяха спънали нашето развитие, кой знае къде щяхме да сме сега. А на тях кой им е виновен? По времето, когато всички науки и изкуства са се развивали в Европа, те са имали силна и могъща държава, защо не са направили това, което са направили останалите народи? Не знам, нямам отговор. Вероятно книгата търсеше точно този отговор, но по доста незадоволителен, бих казала, начин. Пък и имам някаква зле прикрита нетърпимост към турците, никога няма да успея да го променя. Да, смятам, че авторът определено е значим, но пък не мисля, че трябва да се присъжда награда за тематика, която вълнува само една-единствена народност. Ние, християните, които сме все така изостанали, макар и да не сме различни от останалите по религия в Европа, да сме започнали да се вайкаме и оплакваме, за да привлечем международното съчувствие? Явно обаче там ни е грешката…

P.S. Книгата имаше много странен превод. Някои от думите уж бяха на български, обаче изобщо не разбрах какво трябва да означават, за пръв път ги чувах. Явно преводачката Розия (да, точно така й се пише името, не е грешка) Самуилова владее повече турски, отколкото български.

Разходка по рафтовете

Напоследък съм се вглъбила много в четене, поне доколкото позволява свободното ми време. Общо взето това за мен е идилия – студено и неприканващо към излизане време навън, а аз с книжка свита до печката или пък под завивките. Не мога да си обясня аз ли съм толкова изперколясала или другите около мен са безвъзвратно затъпяли, че не мога да обясня какво удоволствие може да носи четенето. Понякога много ми се иска да имаше някой, с който да можех да споделям впечатления, но всички твърдят или че нямат достатъчно време за четене, или просто ме гледат странно, когато обяснявам, че чета за удоволствие.

Хората покрай мен отказват цигарите, аз отказах телевизията. Не знам кое е по-вредно от двете, но съм сигурна, че нито едно не е полезно. Не и в количествата, в които сме свикнали да ги приемаме. Довърших „Ема“ на Джейн Остин наскоро напук на упоритото ми главоболие. Заслужаваше си, явно само тя може да достигне нивото на „Гордост и предразсъдъци“. Сега ми се искаше да започна другия подарък за рождения ми ден – „Цар Плъх“, обаче се налага да чета други книги заради наближаващите изпити. Учебникът, който почти привърших вече, много ме запали да се захвана с „Одисей“ на Джеймс Джойс, но ако трябва да съм честна, оценките за книгата, а и обемът й от 840 страници леко ме притеснява. Пък и не е само това, струвала 50 лв, а в библиотеките едва ли ще я има, предвид факта, че е излязла преди 2 години. Във всеки случай е едно от нещата, които задължително трябва да прочета, само че сигурно ще остане чак за лятото, сега просто не ми остава време за нищо, а и с това главоболие…

Колкото до живота от нещата (както казват едни братя), няма нищо достатъчно позитивно, за да си заслужава писането. Моля се само да ми дойде муза и така да свърша нещо полезно в жалкото си съществуване. Амин :)

Хенрик Сенкевич – "Кръстоносци"

Най-после дочетох и „Кръстоносци“. Тъй като бях очарована от „Quo Vadis“, реших да прочета и нещо друго на Сенкевич, но определено тази книга не ми допадна толкова много като другата. Първо, четеше се много трудно заради многобройните описания и изброяване на рицари и не знам си какви такива ненужни за действието неща, но все пак си е исторически роман, нали. В началото наистина ми беше забавно, но според мен последните 70 страници, описващи битката между поляците и кръстоносците, беше изключително ненужна, защото на практика книгата беше свършила много преди това, когато се свършваше и сюжетното действие около Збишко. (Какви имена, а? Збишко и Мацко :) )

Направо паднах от смях на описанието за хубава жена по това време, цитирам:

„Това се казва жена, дето в гората мечката с вила подпира, а лешниците няма защо да ги чупи със зъби, доста е само да ги сложи на пейката и отведнъж да седне отгоре им, те ще се счупят всички, като че ли с воденичен камък си ги притиснал.“

Забавно, а? :) Трябва доста да похапна, за да стигна тогавашния идеал. Подразни ме малко и мисленето на автора – има две мацки в книгата, при което Суперменът си избира едната преди да срещне другата и понеже трябва да й бъде верен все пак, ама от нея има по-готина мацка, уморяват едната и той се жени за другата. Е, не може така! Или едната, или другата, но не може и двете, за Бога. А, и като заговорих за Бог, не съм съгласна и с това да се спряга Божието име, когато се говори за битка, в която са изклали една камара народ. Не можеш да се уповаваш на християнството тогава, когато престъпваш законите му.

Иначе голямо хвалене се хвалят поляците с техните си битки, обаче някой трябва да ги светне, че не само те имат история, че не само те са се били с кръстоносци и не само те са ги побеждавали. Да не говорим, че ние както сме се били с византийците на лягане и на ставане, ако тръгнем да пишем романи за това, ехееее, ще издържаме поне още 100 издателства. Все пак не беше много лоша книгата, макар да не беше точно това, което очаквах. За съжаление, всеки автор си има само по един шедьовър. Нещо, което осъзнавам пак, понеже сега съм започнал една книга на Джейн Остин и ми се иска да приличаше малко повече на „Гордост и предразсъдъци“.

Quo vadis, Domine?

Най-после дочетох „Quo Vadis“ и просто трябва да напиша няколко реда. Въпреки първоначалния ми скептицизъм, признавам – много, много добра. Не е прекалено тежка за четене, макар и да изглежда така на пръв поглед. Щях да я изчета много по-рано, ако същевременно не ми се беше наложило да чета и „Сбогом на оръжията“ и още едни други книги. Като към това прибавя и никаквото време от лекциите и работата и картинката е ясна. Ако трябва да съм честна поне пред себе си, ще си призная, че по едно време ме обзе желание да се моля и да ставам вярваща християнка към средата на книгата. Обаче после… е, да кажем просто, че натурата ми е твърде скептична за такава безрезервна вяра.

Между другото, не препоръчвам да четат хора, които не понасят насилие, защото на моменти сцените, описващи мъченията над християните, бяха толкова добре описани, че четях и плачех. Но въпреки това и особено в началото книгата на места има ужасно весел характер! Противно на всякакви очаквания, можеш да усетиш много хумор на места. Смях се на това как Петроний обяснява, че със стиховете на Нерон той върши същото нещо, както другите патриции с не знам си какви паунски пера, а именно – да облекчава стомаха си. Тази сутрин, докато привършвах последните 60 страници обаче, се замислих, че въпреки християнството светът не се е променил много от времето на Римската империя. Някъде в края главният герой Виниций казва:

Хората не са познавали досега бог, когото биха могли да обичат, затова не са се обичали помежду си.

Но аз веднага се сетих за Инквизицията и си помислих, че любовта на Бога няма никакво значение за действията на хората. Сега християнството уж управлява света, но не мисля, че той е такова царство на любовта и хармонията, каквото църквата е обещавала преди. Иска ми се да вярвам на Дан Браун за „божествения ни произход“, но за нещастие ми се струва, че Чарлз Дарвин е най-прав, когато обяснява, че в основата си сме само маймуни…

Все едно, да не се обръща внимание на моите песимистични мисли, все пак книгата е много, много добра.

Устремени към звездите

„Когато бе малко момиче, майка й й бе казала, че небето е безкрайно плетиво, а звездите са дупчици от изтърваните бримки, през които прониква отвъдната светлина.“

Не е ли очарователно да можеш да мислиш по този начин? Иска ми се и моята майка да ми беше представяла нещата така.