Стефани Майър – "Зазоряване"

Мда. Тази жена е б-о-л-н-а. Много и при това спешно се нуждае от психична помощ. Дано всички вече да са прочели книгата, за да не се притеснявам, че ще разваля изненадата, ама това там с бебето, цялата тази ужасия… no comment. И ако изобщо има мъж, който да запази сексуалния си интерес към жена, след като е бил свидетел или направо участник в цялата тая касапница, то този мъж също се нуждае от сериозна психична помощ. Блякс.

Все още не успявам да проумея как може толкова сладка история да се изроди в такава скучна гадост. Като си купих книгата, си казах: „О, не, само 750 страници, толкова са малко.“ А я изчетох едва вчера с особени усилия, защото беше направо отвратително разочароваща.

Наистина никакво развитие в стила на писане на авторката и нови дразнещи елементи като например това да ми описва с какво била облечена героинята, ама каква сатенена рокля носела, ама как шлифера й какъв бил. Абе мен какво ме интересува?! Мил добър човечец – фалшификатор на документи, изобщо всички бяха много добри и много мили. Блякс.

Любовта между Бела и Едуард е толкова изкуствена и невъзможна, че чак дразни. Никакви конфликти, никакви спорове, тооолкова са влюбени, само се гледат в очите… блякс. Джейкъб наистина беше най-смисленият образ в цялата книга и авторката го уби направо с тая развръзка накрая, какво лошо щеше да има наистина да се събере с „милото момиче, което разбира от коли“? Отделно от това, че щом си пада по Астън Мартин, не разбира от коли :)

В заключение – разочарована съм.

Джоан Харис – "Петте четвъртини на портокала"

Някъде срещнах мнението, че от всичките книги на Джоан Харис, само тази си струвала. Не бих застанала зад това изказване.

Историята е интересна, необичайна. Отново става дума за Франция, но този път по време на окупацията, главната героиня е деветгодишната Фрамбоаз, която се опитва да изживее своите щастливи мигове някак въпреки деспотичната си, строга и получаваща пристъпи майка в начален стадий на лудост и отчуждеността от по-голямата си сестра Рене-Клод и най-голямото дете, брат й Касис. През цялото време се намеква за дълго пазена тайна, която се разкрива накрая, но много неща не си пасват на мястото, поне не и според мен.

Трудно ми беше да я чета, защото героите ми бяха чужди, не разбирах мотивите им и неколкократното им сравнение с диви животни ми се струваше напълно уместно. Готвенето, разбира се, отново играе съществена роля, както във всички останали романи на Харис, но този път отсъстваше магията. Е, може би имаше малко късче от нея в историята с щуката, но нещата бяха доста по-мрачни и потискащи.

Странна книга, но поне не беше написана от изрезки, останали от „Шоколад“, което не може да се каже за други, като „Крайбрежие“ или „Къпиново вино“.

Стефани Майър – "Новолуние" и разни други неща

Не знам дали има смисъл да пиша пост изобщо, но след като я прочетох…
По-слаба е от първата… очаквано, но пък донякъде историята за върколаците ми хареса, Джейкъб ми стана по-симпатичен от Едуард и такива неща. Иначе започват да ми липсват някакви по-сериозни доводи за тая връзка, лигавите безкрайни обяснения в любов не са достатъчни и доста лазят по нервите.

Това с вампирите в Италия бих го изрязала напълно, изглежда като закърпено и е ужасно неправдоподобно. Не разбирам и защо Бела иска да стане вампир… в смисъл… ако един човек трябва да вземе решение дали да запази душата си, или да запази този, когото обича, би трябвало да се поколебае известно време, не е ли така? Обаче пък от друга страна, ако книгата даваше плътност на образите и разсъждения върху екзистенциални проблеми, нямаше да се чете от една камара полудели тийнейджъри, които искат да знаят само какво още по-шантаво ще се случи после.

За какво я чета аз? Нямам идея, честно. Ама се чувствам все едно съм употребила наркотик и не мога да се спра. Първоначално мислех, че се отъждествявам с Бела – невзрачна, несръчна, тежко детство, не се вписва сред останалите момичета, твърде съвестна и спазваща всякакви обещания. Обаче после тя взе, че се промени и стана доста… хм… типична главна героиня. Но не знам, някак съм се тикнала в тази история и дори и да чета за вампири и върколаци до 1 през нощта, заспивам по-лесно, отколкото ако се отдам на параноите, които иначе ме тормозят вечер.

Третата книга излиза на 18-ти и може би ще изпадна до лудостта да си я купя въпреки цената от почти 22 лв. Евентуално. Много са парите и са изчислени нарочно така, понеже разчитат на популярността и знаят, че ще се продаде. Но пък нямам нищо против да дам повече пари за качествено направена книга, за какви ли не по-големи глупости съм ги давала.

Понякога съм в такива странни периоди, в които имам нужда да потъна в някаква история, а пък тази книга е достатъчно дълга, за да живея в нея повече от ден или два, както по принцип може да стане с филмите и със сериалите в по-добрия вариант.

Стефани Майър- "Здрач"

Новият хит сред тийнейджърите, нещо като продължение на манията около "Хари Потър". И ако така и не успях да се наканя да прочета какво толкова интересно има в "Хари Потър", то поне тази книга ме заинтригува, понеже улучи болното ми място – вампири. След дълги разсъждения стигнах до извода, че да си имаш вземане-даване с вампир е същото, като да си влюбен. В даден момент така си загубваш ума, че дори и да знаеш, че пред този човек се чувстваш слаб, уязвим, прекалено откровен, пак си готов да свалиш гарда, макар да знаеш, че тази история може да завърши доста фатално за теб. Но ако трябва да съм честна, ако не беше филма, нямаше да се хвана да чета и книгата.

Стига лирически откровения, да си го кажем направо – книгата е любовен роман. Обаче от по-добрите. Особено непохватна, непопулярна тийнейджърка, Бела, отива да живее при баща си в мрачния Форкс, където почти непрекъснато вали. Изведнъж, неочаквано и за нея самата, се оказва в центъра на внимание в малкото градче, където всички се познават. И макар да преброих около четири момчета, които я свалят, тя се спира именно на Едуард Кълън, въпреки че той се държи доста студено с нея още от самото начало. Има някои моменти, които дразнят особено много, някъде в средата, където любовните словоизлеяния идват в повече дори и на мен. Другото, което не ми хареса, беше, че авторката явно разчита прекалено много на похвата "девица в беда", за да събуди действието, което в началото е приятно, но в един момент започна да досажда доста. Човек започва да се чуди как при такава непохватност Бела изобщо е успяла да доживее до абитуриентския си бал. Освен това си мислех, че ако още веднъж прочета колко божествено, прекрасно, перфектно и т.н. е лицето на Едуард, направо ще захвърля книгата. Буквално всеки път, в който тя го поглеждаше, този коментар неизменно следваше думите. И наистина последното мрънкане вече – някой да обясни на Стефани Майър, че хората не скърцат със зъби в будно състояние, дори когато са ядосани. Ама не, сериозно, тези дребни детайли много ме подразниха, защото книгата има потенциал. Как така не се е намерил редактор, който да ги изчисти, не знам. Иначе, евала на Егмонт за твърдата подвързия.

Сюжетът е доста увлекателен, историята приятна и интересна, а всичко се чете на един дъх. Все пак имам странното чувство (напук на всички фенове на книгата), че филмът е по-добър. Там лиготии нямаше, действието беше доста по-бързо и като изключим идиотските спец ефекти, някакси повече ми допадна. В книгата обаче историята с вампирите, техният живот и мисли са много по-пълно предадени, по-правдоподобно (доколкото история за вампири може да е правдоподобна) разказани и въобще, доста неясни от филма неща, ми се изясниха именно в романа.

Не е нещо кой знае какво, но понеже това е лично моя тип хероин, бих прочела и втората част :)

Джейн Остин – "Доводите на разума"

Бях прочела почти всичко на Джейн Остин, когато гледах "Къщата на езерото", в който главната героиня споменава, че "Доводите на разума" (Persuasion) е любимата й книга, при което реших, че явно си заслужава и непременно трябва да я прочета.

Имам особена слабост към Остин, затова и не знам как да го кажа, но… книгата не ми хареса особено. Разбира се, беше изгълтана за секунди, както и всички нейни останали книги, от които обаче съм на мнение, че само "Гордост и предразсъдъци" си заслужава истински. Това, което липсваше на "Доводите на разума", беше плътността на образите. Елизабет беше духовита, забавна, същевременно влизаше в доста спорове с мистър Дарси, в които спорове личеше чувството й за хумор, проницателността й, острият й ум, характера й. Ан Елиът, главната героиня в "Доводите на разума", прилича повече на Джейн от другата книга – красива, умна, безлична, винаги постъпваща правилно, разсъдлива, помагаща… прекалено идеална, за да е истинска, за Бога! Освен това липсваха, наистина много липсваха диалозите. Героите в романа не са показвани чрез действията и речта си, те са обяснявани. А са и доста едностранчиви.

Навсякъде отбелязват, че книгата е най-духовитата и саркастична от всичките останали. Може би аз не съм усетила тези моменти, но според мен духовитостта и ироничните образи като мистър Бенит, самата Елизабет, лелята Гарднър от "Гордост и предразсъдъци" много липсваха и не ми позволиха да се забавлявам с историята на Ан Елиът, където всичко беше доста по-сериозно и някак монотонно. Липсваха и образи като мистър Колинс и третата сестра Мери.

Това е последната й книга и Джейн Остин я е писала точно преди смъртта си. Вероятно е усещала, че няма много време и е бързала, което си личи. Ако беше имала време, сигурно щеше да доизпипа нещата, но определено бих подредила тази книга до "Ема" – не на същото ниво на "Гордост и предразсъдъци", но едно стъпало по-високо и от всичко друго, което е написала.

P.S. Забравих да добавя цитата, който ми хареса. А ми хареса, защото е нещо, което и аз много пъти съм си мислила:

- Да, ние определено не ви забравяме толкова бързо, колкото вие нас. Това е може би  по-скоро наша горчива участ, отколкото наше достойнство. Правим го въпреки желанието си. Стоим вкъщи тихи, изолирани от света и не може да не се отдадем на чувствата си. А вие, мъжете, непрекъснато сте изправени пред изпитания. Имате професия, цел, работа от един или друг характер, и всички тези неща неизбежно ви запращат към въртележката на живота, а разнообразието и вечната ви заетост много скоро притъпяват спомена за някоя жена.

Рей Бредбъри – "Вино от глухарчета"

Честно казано, много се разочаровах от тази книга. Очаквах тоооолкова повече от Бребдъри. А всъщност се оказа, че сантиментализмът е все още жив и "Вино от глухарчета" ме върна в онзи омразен момент на първата сесия, когато четях "Изповеди" на Жан-Жак Русо и недоумявах как е възможно мъж да се лигави така. Идеше ми да отида при него (ако беше още жив, разбира се) и да му лепна един шамар зад тила, придружен с репликата: "Я се стегни бе, ти мъж ли си или миш?"

Романът на Бредбъри има хубав замисъл – да те върне в детството, пак в онези носталгични моменти, в които си преоткривал света. Всеки си спомня (вероятно) кога за пръв път е осъзнал, че не е безсмъртен и че все някога и той ще умре. Това си е голям ужас за едно малко дете. Аз например го открих съвсем изненадващо, след като ми обясниха, че дори и да си направиш застраховка живот, пак ще умреш. Това си беше удар под кръста, откъдето и да го погледнеш. Начинът, по който Дъглас откри, че все някой ден и той ще умре, беше при смъртта на прабаба му. Липсваше ми нещо наистина детско, не толкова "възрастни" разсъждения. Нещо като това, дето братовчед ми си мислел, че когато има гръмотевици, Господ търкаля бурета по небето.

Кратки, взаимно несвързани истории, които не грабват, не те увличат да четеш. Разчитат единствено на факта, че всеки пази топли чувства за детството, за да привлекат читателя, но мен нямаше как да ме изкушат, защото това не беше моето детство, не бяха моите спомени, не беше моята носталгия по отминали дни. Беше си лично изживяване на автора, а на мен ми се струваше на моменти, че са просто изрезки от дневник, в който е описвал детството си. И защо, за Бога, възрастната дама трябваше да твърди, че никога не е била млада пред гадните момиченца, които толкова ме издразниха, че ми идеше да ги набия и тях?
Стана ми странно, защото толкова много хора подреждат романа сред един от любимите си. Наистина ми се искаше и аз да съм от тези хора.

Тери Пратчет – "Малки богове"

Гледаш едно малко книжле такова, прилично дори на детска книжка, и изобщо не подозираш, че вътре те очаква своеобразна теология, преплетена с идеи на Платон и Ницше. И всичко това изтряскано по най-несериозния начин. Обичам този начин на поднасяне на сериозни теми :)

Още в началото ме грабна цялата тази история с факта, че орлите ядат костенурки, като ги пускат от високо, за да им счупят черупката, при положение, че може много по-лесно да изядат всичко останало, но "Просто орлите се кефят, когато тормозят костенурките." А пък малките проклятия на бога Ом във формата на костенурка са просто безценни:

На половите ти органи да им поникнат криле и да отлетят!
Червата ти да се намотаят около дърво, докато не се покаеш!
Червеите на възмездието да ти изядат черните ноздри!
Зъбите ти да окапят от жега!

И още много подобни все в същия дух, произнесени от безпомощно костенурче… спуках се от смях. А също и на онова място, където Великият Бог Ом обясняваше, че богинята на проституцията е много мъдра, просто е открила свободна пазарна ниша и я е заела. В цялата каша са намесени Инквизицията, древногръцки философи, учени и разбира се прочутата фраза на Галилей "Тя все пак се върти", но под формата на "Костенурката се движи"… не ми стана много ясно защо бяха разменени местата на схващанията – религията настояваше, че земята е кръгла и се върти около слънцето, а учените твърдяха, че земята всъщност е разположена на черупката на една костенурка, която се движи. Вероятно защото и двете тези нямат абсолютно никакво значение за човешкия живот като единица, пък и човешките отношения като цяло.

В целия този устрем на отгръщане на страница след страница, успях да се спра да си извадя само два цитата, но… аз така или иначе не помня цитати :)

Когато си бог, лошото е, че няма на кого да се молиш.

Но колко по-зле е да си бил бог, а сега – призрачно снопче спомени, зареяно насам-натам из пясъците, останали от натрошените камъни на твоите храмове… 

Това, което на мен ми направи най-силно впечатление, беше идеята, че всеки може да бъде своеобразен бог, необходим е само един-единствен човек, който да вярва в теб, и тогава наистина си способен на чудеса. На мен ми се е случвало поне веднъж в живота и усещането е наистина магическо :)

Уилям Фокнър – "Селцето", "Градът"

Спасих книгата от един кашон, но не от този тип кашони, с които обикновено се прави асоциация, а кашон, в който стоят книгите на дядо ми, понеже си замина хубавата библиотека. Най-накрая взех, че се престраших да я започна, макар че беше над 700 страници, а и Фокнър ми звучеше твърде сериозно за уморената ми глава напоследък.

Разбира се, не се оказа най-приятното четиво, но нали все пак затова е класика. Ако класиката беше приятно четиво, нямаше да я определят за такава, защото всеки щеше да иска да я чете. Трябва да ти е гадно и да се гърчиш все пак, та да може накрая с пот на челото и кръв по отметнатите страници да обявиш, че най-после си дочел книгата.

За какво иде реч? "Селцето" и "Градът" са два романа от трилогията на Фокнър, която се допълва още от "Дворецът", но нея не я бяха поместили в това издание. Както прочетох тук-таме, огромна част от творчеството на автора е посветено  на измислената местност Йокнапатофа, в която живеят паралелно всичките му герои, а в тези два романа по-специално това са фамилиите Варнърови и Сноупс. От двата романа "Селцето" ми беше по-неприятния. Там действието се развива в Завоя на французина, което е малко селце, постепенно пренаселено от пришълците от фамилия Сноупс, носители на алчност, подлост, безчовечност и въобще, въплатили всичко лошо, което Фокнър може да измисли за зараждащата се класа след Гражданската война. Вторият роман пък, този, който малко по-леко се чете, проследява събитията в град Джеферсън и постепенното издигане на Сноупсовци и по-специално Флем Сноупс от продавач в бакалницата в Завоя на французина до председател на банката в града.

Всичко това е като огромна сага, наподобяваща тази на Джойс Каръл Оутс – "Белфльор", с език нещо средно между нереалистичния стил на Маркес (който на мен много ми допада за разлика от този на Фокнър), безмилостно отегчителната описателност на Артър Хейли и влудяващата досадност на някой възрастен родственик, който тръгва да ви обяснява как е отишъл до пазара, обаче е срещнал по пътя си Пешо, онзи Пешо бе, не го ли знаеш, същият, на когото на времето дядо му, който участвал във Втората световна война се върнал в селото, ама бил с един крак, понеже при битката еди-си къде изгубил другия, та му направили дървен, ама от чудна дървесина, доставена специално чак от Софията, така че сега този същия Пешо, който всъщност бил тръгнал да купува храна за котката, защото жена му била с много сериозна мигрена и я измъчвала непрекъснато и за късмет все тогава, когато имало нещо сериозно да се свърши, та… Ей така целия роман. Изречения от по половин страница, в които аха да се докоснеш до продължението на сюжета и се загубваш пак в подробностите. И то досадни подробности – търчане я на понита, я на мулета, описани едва ли не с всяко стъпване на копито на милиметър от почвата. Повтаряне на едно и също твърдение до откат, докато вече до толкова ми се наби в главата, че можех да довърша изречението по памет. И понеже усещам, че не ми вярвате, ще ви илюстрирам:

Тя не можеше да бъде Юла Сноупс просто защото не трябваше, тъй като чисто и просто аз не бих склонил да я приемам така – тази Юла Варнър, която дължеше толкова нещо най-малкото на простия мъжки глад, който тя с огън превръщаше в страдание само ей тъй – съществувайки, дишайки на този свят, с това, че се е родила, че ставайки живо същество, тя е станала част от вечното Движение – онзи глад, който тя сама никога не би утолила, бидейки само една, а гладът – безкраен.

Това изобщо не е най-дългото, но за сметка на това пък обяснения от този тип продължават още няколко страници и се повтарят от глава на глава.

Общо взето романите като тематика сигурно имат много общо с "Гераците" например. Както при нас се е разглеждала разрухата на патриархалното общество, така при американците пък Фокнър разглежда проблемите на американското след войната. Но нали терминът световна класика означава  творби, разглеждащи не национални, а глобални човешки проблеми?

Все пак мнението ми за книгата не е чак толкова отрицателно, колкото май ще прозвучи, но си мисля, че трябва доста вода да изтече преди доброволно да посегна отново към някоя книга на Фокнър. Какво ти, имам чувството, че Достоевски се чете като разкази на Бегбеде в сравнение с Фокнър :) Не ми върви с американските класици и това си е.

Това ми хареса особено много:
Да, жените изобщо не се нуждаят от ум, освен само за разговор, за социални контакти. Бях срещал такива, които притежаваха и чар, и такт, но не и ум. Защото имат ли вземане-даване с мъже, човешки същества, едничкото, което им трябва, е инстинкт, интуицията, преди да се е притъпила и смачкала, и безкрайната способност да се привързват, несмущавани и необърквани от хладния морал и още по-хладните норми.

Това вече серизно ми хареса:
Защото, ако не е нещо, което би желал да чуеш, каквото и да ти разправя човек, и половината няма да повярваш.