Малко новогодишни размишления

Ето че и предварително охулената и заплашителна 2012-та настъпи.
Не храня някакви конкретни очаквания и не си създавам илюзии, че това ще е годината, в която ще отслабна до предишните си любими 52 кг без усилие, нито пък че ще ми падне на главата отнякъде торба с пари, които не съм заслужила. Не. Знам единственото, че ще постигна точно толкова, колкото усилия положа, а напоследък много ме мързи.

Това, което ми направи сериозно впечатление напоследък, обаче, е, че в тазгодишните пожелания неизменно присъстваше „и нека новата година бъде по-добра от предишната“. Това не е оригинална мисъл, нито го прочитам за пръв път някъде, но за пръв път го срещах в почти всяко пожелание и това ме накара да се замисля. Хората сякаш стават по-осъзнати в последните години. Пожелават си само здраве и по-добра година. За това може да има само две обяснения – или 2011-та за тях е била много добра и искат една още по-добра година (което дълбоко ме съмнява предвид икономическата ситуация в България), или просто се надяват на малко по-лесни 12 месеца, защото не са никак оптимистично настроени…

И съвсем типично за това време от годината започват и обещанията за това какво искаме да постигнем този път. Четох един пост, който поставя проблема за липсващата мотивация и го разглежда от малко по-различен ъгъл. Според него умът ни е това, което ни спира по пътя на успеха, защото вечно ни намира извинения да не свършим нещо. Според автора, ако веднъж успеем да накараме ума ни да замълчи и просто започнем да следваме първоначалния план, след една седмица всичко ще е си влезе в един добре отъпкан коловоз и всичко ще е наред. Практиката ми показва, че това рядко е вярно. Обикновено, когато започна някакъв режим от физическо натоварване, успявам да изкарам някъде седмица, докато не настъпи някаква промяна в ритъма ми – например почивни дни, след която изобщо не успявам да продължа. През едно лято, докато все още бях в гимназията, успях да издържа две седмици да правя по 200 коремни преси на ден и то с лекота. След това се наложи да спра за няколко дни и всичко си остана до там.
Мисля си, че на някои навици просто не им е писано да продължат дълго. Ако не успявате да се накарате да тренирате, може би просто не сега е моментът за това. Връщам се назад във времето, когато бях слаба и с перфектно тегло според днешните изисквания – точно 50 кг, а понякога и под тях. Това беше период, в който всяка настинка или вирус ме събаряха и непрекъснато бях болна от какво ли не. Сега не се харесвам в огледалото особено, но поне съм доволна от това, че не боледувам толкова често и не зъзна всеки път, когато температурите са под 20 градуса. Може би точно сега за мен не е съвсем полезно да бъда на предишните си килограми.

Затова си мисля, може би това ще е една перфектна година, в която да не се насилваме да правим и постигаме неща, които не ни идват от вътре, и ще се оставим на вътрешния ни усет да ни води.

Декември

Ден 338-и от моето пленничество.

Диванът е издълбан по моя форма и подобие, а краката ми заплашват да се дезинтегрират, ако ги накарам да ме пренесат на разстояние по-далечно от това между леглото и дневната. Писането ми (с изключение на финансовите новини) е тотално ръждясало и честно казано, направо съм забравила как става.

Обаче! :) Има светлина в тунела – идва Коледа! И това осмисля целия декември. В този ред на мисли, почерпете се, сама съм ги пекла… с малко помощ от Лидл:

Елхата е украсена от началото на месеца, както и цялата дневна, телефонът ми е оборудван с необходимите мелодии на звънене и тонове за смс-и и като цяло съм в трепетно очакване на най-хубавия празник от годината. Разглеждам вълшебни картички и празнични свещници, обмислям тазгодишния коледен микс от песнички, който да звучи в колата, и дори съм си обула чорапите на пингвини с шалчета. С две думи, толкова съм ентусиазирана, че чак не се стои покрай мен.

Станах на 26.
Както баща ми ме окрили в самия празничен ден – „вече трябва да си криеш годините“, а сестра ми ме поздрави с нежното – „Уууу, вече прехвърли половината на 20-те“. С две думи, дърта съм вече или както някой от семейството ми би добавил: „Дърта, дърта, ама се озърта“. Не, че има някаква конкретна връзка, просто държа да отбележа семантичните особености в общуването у дома :D

И тъй като нищо по-смислено не ми хрумва за отбелязване, спирам до тук. Важното е да прекъсна сушата и да напиша нещо, че иначе съвсем ще му видя сметката на този блог.
И за финал, както би казал бай Пешо:
Stay cool and Enjoy! Christmas :)

Да се вземат младите, като се обичат

Модерно е да се хейти, братче.

Не е вярна онази лекция на българския ТЕД, която обяснява, че ние българите сме последни в Европа по абсолютно всички хубави показатели, защото сме забравили да се забавляваме и да играем. Не, не е това. Целият ни проблем на нас е, че сме едни досадни сърдити старчета, които вечно мрънкат и на всичко гледат само от лошата страна.

Ако не ме мързеше толкова много, щях да дръпна един сериозен пост на тема „спрете да плюете по фейсбук“, защото ми омръзна да слушам да се изтъкват само лошите му страни. Фейсбук, освен Апокалипсиса на 21 век, Годзила на нормалното общуване и Торбалан на… каквото там си решите, е един много полезен сайт, който ти помага да поддържаш връзка с хора, които не са до теб. Но не, дай само да изтъкваме лошите му страни, ще рече човек, че насила са регистрирани толкова милиони хора там.

Обаче не ми се пише за фейсбук така или иначе, друго ми се навира в очите в последните седмици. Сега на прицел идва Св. Валентин.
Значи, това празниците са много гадно нещо, ще си речеш, като пообиколиш българските блогове. Особено пък тоя противен Св. Валентин, който все едно някой ни е натресъл на главите нарочно, а не сме си го присвоили сами. Много противна работа, хора се обичат, целуват се по улиците, продават се не какви да е сатанински уреди, а именно червени плюшени сърца! Пфу! Голям ужас, не знам майките как спокойно си разхождат децата по улиците при такива непристойни гледки.

Пък аз си мисля – февруари е, по принцип един от най-умрелите месеци в годината, в които нито е зима, нито е пролет. На баща ми виното вече се е изчерпало до последната капчица, обаче времето още не се е затоплило (по принцип). Няма още мартеници, далеч е и началото на сезона във Формула 1. И защо пък да не си измислим още някой празник? Вярно, не е много приятен за самотните хора и червените плюшени сърца са кичозни. Но същото се отнася и за Коледа – тежка e за хората, които нямат семейства. Коледните базари пък са апотеоз на кича и турските гащи, развяващи се гордо по главните улици.

Освен всичко, Свети Валентин не е само празник за влюбените двойки. Ако се изгледа порядъчна доза американски филми, може ясно да се забележи, че това е още дата, на която малките деца рисуват сами валентинки и ги подарят на хората, които обичат.

Всичко е въпрос на гледна точка. И не е задължително на всяко нещо да се търсят първо кусурите. Усмихнете се бе, хора! Спрете да плюете инстинктивно по всичко. И оставете младите да се вземат, като се обичат :)

Официално обращение по случай новата година

Честита нова година, другари и другарки!

Знам, че сън не сте спали, за да го чуете и от мен. Не бе, шегувам се, знам че не сте спали от празнуване.
И на мен нещо сънят ми идва дефицитен през последните дни, което неминуемо резултира в кисело настроение. Разбира се, най-основната причина да се озъбите сутрин на огледалото с физиономия „знам какъв развален лимон изяде миналото лято“ се корени в нещо повече от недоспиване. Причината всъщност е януари.

Празниците отминаха, с тях и времето за почивка и след вдигането на тост точно в първите секунди на 1-ви януари, останалата част от месеца може да си я задържи този, който си я е измислил. Гледам много хора са се отприщили да си пишат плановете за 2011-та (баси, кога стана 2011-та?!) и да мислят как ги чака някакво ново начало. Истината е, че и на мен ми се иска да можех да го направя, но няма! Защото чичко капиталист е решил, че трябва да се започне работа моментално след изтрезняване. И така, от вчера съм на пълно работно време, имах гости в Пловдив, които трябваше да забавлявам, а всъщност изпадах в кома от недоспиване.

Кога точно човек има време да седне и да си направи плановете за следващата година? Защото това определено не е след празниците, през които трябва да отделиш време на всичките си близки, на приятелите си, с които не си се виждал от много време, на кварталните кръчми, за да запразниш рано, рано на 31-ви…

Истината е, че новата година се усеща единствено по това, че на работа започват да ви цедят с пълна пара, за да преизпълним плана и за тази петилетка. Така, че за новата година си пожелавам повече свободно време. Нищо друго. Защото имам много книги за четене, синтезатор, на който трябва да се науча да свиря „Травиата“, пъзел от 1500 части с бели мечки за нареждане и шест серии на „Гордост и предразсъдъци“, които искам да си припомня.

Тазгодишното хо-хо-хо

Вече и ние си имаме коледна украса в квартирата. Като малка винаги съм си мечтала да си имам своя елха, която да украся само в два цвята и както аз си искам, понеже с майка ми никога не успявахме да достигнем до консенсус и макар да имахме някои много красиви играчки, тя винаги настояваше да се слагат всичките. Така при последното ни украсяване се стигна до там, че оприличих елхата ни на… как да се изразя възможно най-деликатно… възрастна дама, упражнявала някога най-старата професия на света.

За мое най-огромно щастие, тази година никой не се възпротиви на идеята ми за аранжиране на дървото с партизанско име Елица.

Имаме и едно коледно кученце, което се катери по хладилника. Можеше да е еленче, обаче нали си падаме по кученца…

И това е без да броим венците, гирляндите, салфетките и свещите. Тази година нещо съм се развихрила, дори започнах още преди рождения си ден. Веднага, след като Неро спре стачката си, възнамерявам да направя и един много добър диск с коледни и новогодишни песнички за допълнително регулиране на настроението.

Весела Коледа на всички!

P.S. … което не значи, че няма да пише повече до Коледа…
P.S. 1 А вие написахте ли си писмото до дядо Коледа?
P.S. 2 … и си почистете добре комина ;)

Не можем да спрем всички коледни песни?!

Коледа.
Побелели улици, украсени пищно с червени и жълти светлинки. Студът навън те приканва да се сгушиш по-плътно в одеалото, макар че вътре е топло и печката весело бумти. От телевизора те гледат усмихнати семейства, които си разменят подаръци и правят снежни човеци, вместо да колят прасе и да се надпреварват кой пръв да изпразни бутилката. Из стаята се носи ухание на борово дръвче, а отдолу го красят шарените хартии, в които са опаковани подаръците. На шкафа отзад са подредени изящни коледни картички, които близки и приятели са ти изпратили. От кухнята бавно допълзява миризма на канела, брашно, омесено с кисело мляко и яйце и разбира се сладкият дъх на банани. За момент се улавяш, че си забравил филма и зяпаш омгьосано танца на снежинките навън, докато наум си пееш „… and since we’ve no place to go/ let it snow, let it snow, let it snow“

Слава Богу, не могат да спрат коледните песнички, не могат да забранят картичките, не могат да вземат вълшебните филмчета, нито пък да ни отнемат елхите.
Но очевидно могат да използват пари, талант и време за глупави, безсмислени и непопулярни каузи. Нарочно не слагам линк, повечето ще се сетят.

И накрая поздрав с нещо, което да посъбуди заспалия ни коледен дух:

А за теб? Какво е Коледа за теб?

Рудолф – част втора

Ако сте пропуснали историите със зимните дошмашни любимци, не се притеснявайте. Следва част втора. Рудолф най-после се сдоби с рога, вчера!

И да, днес ми е втория ден опити с фотошоп, така че, моля, не бъдете критични. И си напишете писмото до Дядо Коледа :)

На две, на три

Честита ви Баба Марта :)
Аз също имам повод да празнувам – оцелях и преживях още един семеен празник, ура! При това без помощта дори на капчица алкохол, което си е равносилно на подвиг.

Помните ли онзи пост, в който писах за това как оставям нещо зад гърба си и продължавам напред? Точно една година оттогава и знаете ли? На баба ви трънчовицата! Времето лекувало ли? Я да ми се яви ходом марш оня идиот, дето е измислил прословутата реплика, пък да видим дали ще му остане нещо здраво, за да се възпроизведе после.

Освен това е много готино усещането да поставиш на място някой мъж, дето само, защото си жена, си мисли, че нямаш идея от компютри и си ги избираш по цвят. Ама едно много топло ми става такова на сърчицето, като разбере, че май се е пообъркал. Защо аз не тръгвам по презумпция с убеждението, че даден мъж нищо не може да сготви, защото е мъж? Или че не разбира от обзавеждане или пък от комбинация на цветове, дрехи, козметика? Защо аз може да нямам предразсъдъци, а да се сблъсквам с такива, накъдето и да погледна? Whatever.

Купих си и две книжки на Пратчет, които ще подхвана веднага, след като довърша този монотонен Фокнър.
Айде, че съвсем малко остана от сезона на виното.