Неуместна

На 26 е уместно да си влюбен, нещастно или споделено, без значение. Но да се тресеш от любовна мъка или екзалтация, а не да отминаваш с безразличие чуждата любовна драма.
На 26 е време да се караш с приятели за дестинацията на петъчното излизане и да споделяш с дневник или добър слушател за това какви си ги вършил в някой тъмен бар предишната вечер. На 26 няма време да се обръщаш назад, защото младостта уверено те тика още и още напред и ти не бързаш да откриваш що е то уседналост, месторабота, ежедневие.
На 26 е уместно да си здрав и упорито да се опитваш да промениш това с доволни дози алкохол и нездравословна храна, гарнирани с всякакви други сладки пороци, за които експериментаторския ти дух може да се досети.
На 26 е уместно да бъдеш там, където искаш, напук на родители, колеги, завистници. Да напускаш работа, без да ти мигне окото, да се грижиш основно за себе си.

На 26 е уместно дори да станеш родител и да почнеш от начало да правиш всички грешки на младостта с нечий чужд живот, който сега е в твоите ръце, но не и да се спираш, за да питаш за пътя напред. Не и да се чудиш това ли е то всичко, което има да се види, а още по-малко да се будиш сутрин уморен от неживеене. На 26 е уместно да направиш всички, непростими за 45-годишните, грешки, които след време ще наричаш спомени.

На 26 е уместно да не обмисляш толкова много нещата, да скачаш без въжета, да се връщаш от начало и да започваш с нов ентусиазъм.

Но преди години майка ми ми каза, че всеки път щом отивала да ме прибере от детска градина, вместо да ме намери сред децата, играещи на площадката, тя винаги ме откривала да седя на пейката и да говоря с учителките.
На 26 е изключително неуместно да мислиш толкова много.

Малко новогодишни размишления

Ето че и предварително охулената и заплашителна 2012-та настъпи.
Не храня някакви конкретни очаквания и не си създавам илюзии, че това ще е годината, в която ще отслабна до предишните си любими 52 кг без усилие, нито пък че ще ми падне на главата отнякъде торба с пари, които не съм заслужила. Не. Знам единственото, че ще постигна точно толкова, колкото усилия положа, а напоследък много ме мързи.

Това, което ми направи сериозно впечатление напоследък, обаче, е, че в тазгодишните пожелания неизменно присъстваше „и нека новата година бъде по-добра от предишната“. Това не е оригинална мисъл, нито го прочитам за пръв път някъде, но за пръв път го срещах в почти всяко пожелание и това ме накара да се замисля. Хората сякаш стават по-осъзнати в последните години. Пожелават си само здраве и по-добра година. За това може да има само две обяснения – или 2011-та за тях е била много добра и искат една още по-добра година (което дълбоко ме съмнява предвид икономическата ситуация в България), или просто се надяват на малко по-лесни 12 месеца, защото не са никак оптимистично настроени…

И съвсем типично за това време от годината започват и обещанията за това какво искаме да постигнем този път. Четох един пост, който поставя проблема за липсващата мотивация и го разглежда от малко по-различен ъгъл. Според него умът ни е това, което ни спира по пътя на успеха, защото вечно ни намира извинения да не свършим нещо. Според автора, ако веднъж успеем да накараме ума ни да замълчи и просто започнем да следваме първоначалния план, след една седмица всичко ще е си влезе в един добре отъпкан коловоз и всичко ще е наред. Практиката ми показва, че това рядко е вярно. Обикновено, когато започна някакъв режим от физическо натоварване, успявам да изкарам някъде седмица, докато не настъпи някаква промяна в ритъма ми – например почивни дни, след която изобщо не успявам да продължа. През едно лято, докато все още бях в гимназията, успях да издържа две седмици да правя по 200 коремни преси на ден и то с лекота. След това се наложи да спра за няколко дни и всичко си остана до там.
Мисля си, че на някои навици просто не им е писано да продължат дълго. Ако не успявате да се накарате да тренирате, може би просто не сега е моментът за това. Връщам се назад във времето, когато бях слаба и с перфектно тегло според днешните изисквания – точно 50 кг, а понякога и под тях. Това беше период, в който всяка настинка или вирус ме събаряха и непрекъснато бях болна от какво ли не. Сега не се харесвам в огледалото особено, но поне съм доволна от това, че не боледувам толкова често и не зъзна всеки път, когато температурите са под 20 градуса. Може би точно сега за мен не е съвсем полезно да бъда на предишните си килограми.

Затова си мисля, може би това ще е една перфектна година, в която да не се насилваме да правим и постигаме неща, които не ни идват от вътре, и ще се оставим на вътрешния ни усет да ни води.

Кошница люти чушки

Спомням си как едно лято на село дядо беше проснал две дъсчени греди на поляната, Бог знае за какво. И когато сутринта аз, сестра ми и братовчед ми станахаме, ги намерихме да ни чакат там подканващо. Тогава веднага съчиних каква ще е играта. Близо час сме търчали по гредите (без да имаме право да стъпваме извън тях) и в момента, в който се засечеш с някой от другите двама търчащи индивида, трябваше да крещиш и да смениш веднага посоката.

Друг път пък със сестра ми скучаехме по средата на един горещ летен ден с нищо за правене, когато видях една зарязана плетена кошница, пълна с люти чушки, но твърде дребни, за да минат селекцията. После цял следобед със сестра ми се преструвахме, че сме на самотен остров и имаме за ядене само тези чушки. Нагъвахме люти чушки, пиехме вода, течаха ни секрети от всички отверстия и ни беше весело.

Имаше и един момент с криворазбрана информация, че космонавтите ядяли паста за зъби на совалките (вместо  храна, опакована в тубички като тези на пастата за зъби). Та падна голямо ядене на паста за зъби зад лозите, където между другото май още същото лято копахме дупка до другия край на света.

И снощи, докато наблюдавах развеселена как децата превърнаха изкопаните от работниците по-рано през деня дупки в невероятно приключение и нито миг не скучаха, въпреки абсолютната незаинтересованост на родителите им от тях… ами, замислих се. Зачудих се даже. Какво е онова нещо, което ти дава безграничното въображение да превръщаш и най-прагматичната досадност в забавна игра? И къде отива то, когато прекрачиш извън детството?

Защо на нас възрастните ни е толкова трудно да се забавляваме? Измисляме всевъзможни примамки, курорти, приспособления и какво ли още не и въпреки това прекарваме голяма част от денонощието си в чудене какво да правим и с увесен нос. Пръскаме толкова пари, само за да се почувстваме за миг, както преди сякаш сто години, на поляната с кошница люти чушки.

A Storyteller with Amnesia

Седя и се напъвам безуспешно да родя какво се случва по-нататък в подхванатия ми наново разказ за Матей. Той е възрастен, на 63 години и се чувства безполезен, защото не може да напише и ред, а дъщеря му го издържа с тежката си работа като медицинска сестра в болница. Тя се държи с Матей повече като медицинска сестра, отколкото като дъщеря, а и Матей й отвръща с поведение повече на недоволен затворник в старчески дом, отколкото с бащинска загриженост.

Всичкото това добре, ама как продължава историята нататък? И тогава ми хрумва къде е проблемът. Тъй като в главата ми винаги е бъкало от идеи за детски приказки, разкази и дори цели романи, се възприемам малко или много като повече разказвач, отколкото нещо друго. И този разказвач, сиреч аз, знае историите на много хора по света, пази в паметта си много от събитията, които са ги сполетели, иска да ги сподели със света. Обаче има амнезия! И затова си спомня само началото на всичките тези истории и нито ред повече.
Е това, ако не е прецакване…

Носете си новите дрехи, момчета

снимка: Prozac74

Ако бях мома англичанка, щях да кажа:
On my way back home from the hospital last week, I was dragging my tired, uncured, mysterious  diseases while thinking about my meaningless life, when it hit me.
Но тъй като не съм, ще се задоволя само със: След двуседмично обикаляне по лекари, които само вдигаха рамене безпомощно, се замислих относно ежедневието си, когато ме осени мисъл, наречена от астрологичната ми програма ZET 8 мини-революция. На български тя долу-горе би могла да се обобщи като „Носете си новите дрехи, момчета!“

Не, нямам предвид 2012-та, нито нелечими заболявания и прочие черни мисли. Става дума за удоволствието от живота – не след две седмици, не през лятната отпуска, не по празниците и не, след още няколко часа, когато свърши работното време. Удоволствието от живота на момента, тук и сега.

Замислих се колко често поставям задълженията преди удоволствията и трябва да ви кажа, че головата разлика е сериозна в полза на първите. Това е напълно нормално, ако си дадем сметка как у дома, в училище, в извънкласни занимания и въобще навсякъде от съвсем малки ни възпитават, че е изключително важно да ставаш на време (Кукуриго, петленце… как исках да ти счупя човката всяка сутрин), да си пишеш домашните и ако ти остане време, тогава да излизаш да играеш, да помагаш повече на другите, отколкото на себе си и т.н. Погледнете дори горката Червена Шапчица. Майка й е направо за социалните – да прати детето си през горите тилилейски да мъкне някакви буркани на баба си. Вярно, че Еконт и Спийди не са били измислени още, обаче не е ли малко прекалено?

А в природата винаги трябва да има баланс, иначе нещата не вървят. За сметка на това пък ние, човеците, сме царе в това да нарушаваме всякакъв баланс и равновесие. И така усъмваме в зората на двадесетте си години твърде силно убедени, че животът е малко удоволствие и много труд (мъка и пот на челото, компромиси, неприятности, нещастия, липса на свободно време и прочие, просто си изберете някое от списъка).

Моя милост иска да знае защо никой не ни учи, че забавлението е важно? Че ако нямаш поне един ден в седмицата, в който си се разцепил от кеф, просто си пропилял цяла седмица? Че удоволствието е здраве, а задължения винаги ще има, просто трябва да свикнем да ги изтикваме по-нататък във времето? Но най-основният въпрос май е как сега да се препрограмирам.

Кошмари

Май наистина ми се иска да се махнем от този блок в крайна сметка. Полу-празен е, хората са странни и неприятни, откъснати сме от всичко. И макар да има огромна поляна, по която разхождат бузета* почти ежечасно, се чувствам като затворник тук. Принудителната промяна може и да е за добро.

Прочетох нещо интересно в „Идиот“, което ми напомни за моя идея от преди години, и се замислих:
15.01.2008
Понякога се случват най-лошите ни кошмари. Ние ли сме виновни, че им даваме живот, или всъщност това е то пророчеството?

Освен това си връщам думите назад. Преди време, когато гледах втората част на „Здрач“ и не спирах да се подигравам с всичко, бях възразила, че главната героиня не може да крещи така насън, без да се събуди. Е, явно можело. В петък през нощта сънувах пак моите си идиотщини, които винаги включват обилна доза мъртви и разложени тела, но този път нещо друго ме стресна. При това така ме стресна, че уж насън крещях, но се оказва, че и на яве. Боби ме събуди, каза, че му отнело поне десет секунди, и че сигурно съседите вече викат полиция по сигнал за домашно насилие. След сомнамбулството, говоренето насън, сега и през крещене трябва да се мине. Наистина ли?

Иска ми се да можеше Мари-Луиз фон Франц да ми разтълкува сънищата…

________
* кучета

За клишетата и врабчетата

Сигурно е било лесно да се напише нещо оригинално преди 20-ти век.  Нищо още не се е превърнало в клише, няма стереотипи, няма чик-флик, нито чик-лит, нито дори „Ние врабчетата“.

А в днешно време, с хилядите книжлета и филми, които се бълват на година, просто няма как идеите, сцените, сюжетите да не се изтъркат от употреба. Всяка добра идея вече е използвана. При това многократно размножена и разпратена по социалните мрежи.

Естетизация на грозното?

Как ви въздейства тази снимка? Това е от професионална фотосесия, сиреч някоя компания е платила луди пари, за да се осъществи въпросното нещо, което пък от своя страна ще трябва да накара хората да си купуват продукт.

Какво виждам аз на тази снимка. Две топки силикон, които ме гледат втренчено, и които са несъразмерни с всичко друго по това тяло. И един гротескно щръкнал гръден кош с ясно различим набор от ребра. Иначе бих казала, че на момичето й се четат ребрата, но в случая те не просто се четат, те направо си стърчат, опитвайки се сякаш да се измъкнат от това тяло, което ги задушава. Малко ми напомня на последната сцена от Пришелец 3, ако трябва да съм честна. Евреите в Германия едно време са били в грешка – не са ги затваряли в концлагери явно, а са ги приемали в модна академия.

И това е днешната представа за красота. Пък аз знам няколко хипермаркета, в които можеш да си купиш силикон много по-евтино…