Разпилени мисли | Метаморфози

Пак ми е тъпо…

Публикувано от Вера на юли 14th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Уф, събота е. Къде да се дяна? Само да изляза някъде, да се махна оттук за малко. Но след щателна проверка на списъка с телефони, не открих подходящ кандидат, освен един, който обаче е на работа до 5ч., може би след това ще излезем, ама какво да правя до тогава?

Четох една камара ужасии досега на тема „в каква сбъркана държава живеем“. Истината е, че вече полицията не арестува престъпници, а блогъри. Преди това четох как всички ние зад монитора сме били влечуги и направо ми се прииска да емигрирам. Което е още по-силния ефект, дори да гласувам. Не гласувам, защото негласуването ми също е позиция, но щом тези неща са ме накарали дори това да ми се прииска, значи става дума за сериозен ефект. Хора се стрелят на пъпа на столицата, те ще ми арестуват блогъри. Радвам се, че все още не плащам данъци.

Може би не трябваше да споменавам това, защото остатъкът от поста ще е несериозен. Вчера ме подстригва мъж, за пръв път разбрах защо мъжете така протестират, като се качват в такси, карано от жена. Реших, че това ми е отмъщението, за дето не вярвам в петък 13, (тъй като това беше настоящата дата) и буквално вече планирах как ще се прибера до вкъщи с възможно най-прикрита глава. Обаче пичът определено знае какво прави, много по-доволна съм, отколкото от предишните подстригвания. Все пак ми беше шантаво да си говоря с мъж за коси, предпочитам старата версия, при която всичко опира до коли и футбол и при която все още епилаторът е запазена женска територия.

Направих си един друг блог на уж платен хостинг, със софтуер на wordpress, но нещо не ме мотивира да пиша там, а и още не съм измислила на какво да го посветя. Направих го ей така, на шега, може би така и ще си остане – неразработен. В момента не ми се прави нищо на този компютър, искам само да има с кого да изляза в събота като нормалните хора.

Съдбата – тази приказна кучка

Публикувано от Вера на май 11th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Има една глинена плочица, която виси на шкафа, подарък за сестра ми, на която пише невероятната глупост, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Естествено, там са забравили да споменат едно много важно действащо лице, наречено приказната кучка Съдба. Приказна, защото всички говорят за нея, но никой не я е виждал. Кучка, защото… има ли нужда изобщо да обяснявам на някого защо? Разправят, че всеки имал равен старт в живота, но това са абсолютни тъпотии, които се развенчават в ежедневието и мога да дам много просто пример.

2006-та. Октомври. Аз. Седя си вкъщи с три шева, които ми пречат да правя почти всичко – не мога да лежа нормално, да ходя нормално, да сядам, да клякам, по дяволите, дори обувките си не можех да завържа сама! И точно тогава беше онзи така бленуван Speed Fest, на който едно момиче, което познавам, беше изтеглено да се качи в един болид, нещото за което винаги съм мечтала. Там е работата, че оная кучка Съдбата е решила, че въпросното момиче, което открито има някакви влечения към най-старата професия на света, защото иначе не знам по каква причина ще си слага из интернет голи снимки, това същото момиче, което е фен на Формула 1 до толкова, че може да говори само за Михаел Шумахер и неговата божествена сила, та същото това момиче може да се вози на болид, а аз не. Първо защото е от Обетования град София, а аз от „дълбоката провинция“ и второ, защото моите родители не могат да си позволят да ми заплащат всички идиотски решения да пътувам еди-си-къде из страната, а ми се налага да работя за парите си. Някой може би ще реши, че се гордея с последното, но не е така, чувствам се ощетена всъщност. Не по принцип, а в този конкретен случай. Плаках като видях снимките от онзи фест, на никого няма да мога да обясня какво значеше самия факт, че аз не можах да бъда там… Все едно.

Друг пример – Албена и Максим, двойката ни по фигурно пързаляне. Те сега можеха да имат олимпийски медал, ако Албена не беше българка. Защо? Защото понеже се състезават за България, трябваше да станат не просто по-добри от останалите, а с класи над тях, за да няма къде вече да отиде проклетото жури. Това отне толкова години, че те вече нямат шанс да участват на Олимпийските и макар да са били по-добри, никога няма да им го признаят. Някой би ли могъл да каже, че те са си виновни за това, понеже не са положили усилия?

Това не е някакъв пост, с който се оправдавам, не казвам, че, виждате ли, съдбата е толкова неблагосклонна към мен, че аз се отказвам. Ще мине време, ще има пак такъв фест, този път трябва да съм здрава и ще намеря парите. Но защо трябва при мен винаги да е по трудния начин? Това не мога да си обясня. Защо мен ме зарязват, например, а пък разни момичета, които изтезават приятелите си с разходки по магазините за 6-тия чифт обувки и 7-мия дънки – не? Защо, когато аз никога не съм се оплаквала от разговорите на тема коли, футбол и всякакъв вид друг спорт, не мога да намеря общ език с хората, които обичам, и все се стига до скандали? И защо Пламен Пътов трябваше да си тръгне от Music Idol, след като той е един от най-добрите там, а двете кукумявки, застанали до него за изгонване, пяха фалшиво миналия път, а и всеки друг път?!

Наистина ми писна от тази кучка Съдбата. Добре поне, че не се намеси на Евровизия и Елица и Стоян се класираха на финал. Честито на всички българи, нашите са най-добри :)

Самотните човеци

Публикувано от Вера на апр 19th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Искам да говоря за самотните души…
От една страна ми е много тъжно и исках да напиша нещо, от друга страна не смея да пиша много, защото имам чувството, че така се меся, където не ми е работа. Обаче си мисля за това момче, Димитър Райчев, и не мога да не напиша нищо. Става дума за един инцидент или самоубийство в Търново. Днес попаднах на тази статия и като стигнах до едно определено изречение, то сякаш ми се наби в ума и не иска да излезе от там.

Според него момчето ходело на лекции редовно, след това се прибирало в дома си и сядало пред домашния компютър. Досега синът му не бил споделял за неприятности, които евентуално биха го подтикнали към самоубийство.

Моят живот донякъде преминава по същия еднообразен начин и знам, че неведнъж и на мен са ми минавали подобни мисли през главата. Интернет е като… не знам, може би някаква голяма зала, където има много врати и зад всяка една стоят хора, но в повечето случаи тези врати са затворени и когато наддадеш самотен вик, отговаря ти само ехото. В моя случай, за щастие, попаднах на човек, който обикновено е насреща. Но е само той, иначе всичките ми други контакти в нета отшумяха или почти отмряха. Не знам защо, но човек остава някак окупиран в самотата си и в черупката си тук. Не са истински отношения като там навън. А обикновено по-чувствителните хора се скриват и идват именно тук, за да избягат от невъзможността да намерят това, което търсят навън.

Чудя се защо човешките същества са обречени на самота, след като другите животински видове не я изпитват. Защо имаме нужда от някого до себе си, след като така или иначе умираме сами. Много ми е мъчно като чета някакви подобни новини. Все още не е доказано, че е било самоубийство, но ако е било… Значи става дума за едно момче, което е протегнало ръка, а не е имало никой да я поеме. А колко много подобни млади хора има, скрити зад мониторите с викове, които отекват само като ехо… Не е честно, нещо в този наш човешки род е тотално сбъркано…

А грозните героини?

Публикувано от Вера на апр 5th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Мисъл, която ме гложди напоследък… Все казват: главната героиня това, главната героиня онова, била красива, тялото й било изваяно, усмивката й, очите й… аман! Много е лесно да си главна героиня, когато си красива, но майсторството за мен е в това да бъдеш главна героиня, когато си грозна :)

Животът няма философия

Публикувано от Вера на мар 30th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Когато започнеш да пиеш по една шепа хапчета след всяко хранене, когато непрекъснато усещаш едно неприятно усещане в устата, едно такова гадене, което предвещава да те направи в скоро време доста близък приятел с тоалетната чиния (ще ме прощавате за откровеността), когато около вас всичката любов се е изродила в грозни семейни скандали, ако изобщо някога е била любов… е в такива моменти човек започва някак много екзистенциално да си задава въпросчета.

Докато разглеждах с любопитство налудничавите хрумвания на разни индивиди от блогосферата на тема „Дзен и изкуството да се пъддържа мотоциклет“, и докато кю-то ми правеше въртели (които и в момента продължават и в скоро време май ще му се дърпа шалтера), се замислих за това колко безсмислено е всичко. И след като никой няма отговори, с какъв акъл, аджеба, съм тръгнала аз да ги търся? Е, то всичко хубаво, направо едно такова стоплящо романтично хубаво, но понякога отговори са нужни. За да спре да ти се гади и да вярваш, че като ги пиеш всичките тези боклуци, ще има ефект. За да вярваш, че ако методично си изучавал човешките отношения, в един момент всичко това ще ти се отплати с поне порядъчно спокойствие в твоя живот. Е да, ама не. Според автора на този блог шътокуа е ваденето на неприятни проблеми наяве, един вид слагането им на масата, което неминуемо води до решаването им. С риск да се повторя – Да, ама не! Защото, драги ми Смехурко, нещата са далеч по-сложни от това решение. Може да си обикаляш високите планини, да пътуваш с мотоциклет, да говориш хубави приказки за Платон и лоши за Аристотел, да цитираш „Илиада“ и подобни, обаче истината е, както казва Пърсиг, че ако метафизиката няма приложение в ежедневието, да върви по дяволите. Защото човешките проблеми са си едни и същи както тук долу, така и на незнам си колко хиляди метра надморска височина. А аз лично предпочитам морето.

Каква ми е мисълта ли? Ами откъде да знам. Всъщност, мисля, че имам някаква идея. Мисълта ми е, че всичко е скучно! И най-вече безсмислено. И че големите книги само задават въпроси, отговорите никой ги няма, а аз съм седнала да ги търся. И ако е вярно, че всеки сам определя съдбата си, защо, по дяволите, не ми се отдава на мен това изкуство? Може да не поддържам мотоциклет, но поддържам компютър, който дори може да бъде много по-своенравен в някои отношения. Важни не са отговорите, важно е да не си задаваш въпроси. Защото… как беше… с много питане и до Цариград се стига, обаче откъде знаеш какво ще ти се случи в Цариград?

И изобщо аз ли съм крива за това, че не мога да се наслаждавам на пътя или просто пътя е зле асфалтиран, осеян с дупки, минаващ покрай оскъден пейзаж, обезлюден и водещ пак до там, откъдето е тръгнал? Гледам блогове и си мисля колко мъдри сме всички, само не ми е ясно къде успяхме да я впрегнем цялата тази мъдрост. Защото животът си е все така скапан.

Да обвиняваш чувства

Публикувано от Вера на мар 29th, 2007 в Разпилени мисли | 0 коментара

Не знам защо на хората им е толкова трудно да разберат, че правилно и неправилно са твърде абстрактни категории, които не винаги са подходящи, щом става въпрос за човешки чувства. Понякога нямат приложение, така че стоиш и си блъскаш главата над това как трябва да се постъпи, само че рядко намираш изход. Не казвам, че съм за това да нараняваш хората около теб, само защото така ти е хрумнало – да си направиш собствения кеф днес, обаче има такива моменти, в които има само два изхода – и двата носят колкото положителен, толкова и отрицателен ефект. И въпросът не е кой ефект е по-голям, а кой е по-значим за теб.

Мразя да говоря обобщаващо и да формулирам някакви гениални изводи, защото аз най-малко съм човека, който трябва да го прави. Но понякога има такива моменти, в които се гневиш на общото мнение. Въпросът е там, че човекът не е обект, а субект. Не можеш просто да седиш и да го изучаваш от разстояние. Чак след като се намърдаш в кожата му, усетиш болежките му, почувстваш страховете му и се докоснеш до комплексите му, тогава можеш да го съдиш. Всъщност, пак не можеш да го съдиш, защото той сам по себе си е личност и е взел някакво решение, което не подлежи на обсъждане от странични хора. Ако мислиш, че можеш да постъпиш по-добре – давай смело, направи го, но когато сам попаднеш в ситуация, която да наподобява неговата, последната ти мисъл ще е за това кое изглежда най-правилно.

Имаме едно съществено различие, което ни прави красиви, или ако не нас, то поне нещата, които правим и търсим. Чувствата. Без чувствата щяхме да сме плоски и недодялани, суховати и изпразнени от съдържание. Но понякога тези чувства са онова, което ни пречи най-много. Чувствата ни правят слаби. Те са онова, което ни кара да допускаме грешки, да нараняваме околните, а понякога нараняваме най-много себе си. Дори и така да е, не познавам някой, който би се отказал доброволно да чувства…