The Gods Wait To Delight in You

Иска ми се да кажа, че напоследък съм изгубила себе си, но всъщност това е процес, който започна отдавна, може би още преди да започна блога си. Вероятно е хубаво, защото хората казват, че първо трябва да се загубиш, преди да се намериш. Мисля, че трябва да намеря нещо доста необикновено, щом ми отнема толкова години лутане.

И има едни моменти, в които се чувстваш толкова отчаян, почти като хамстер, усърдно въртящ колелото, от което няма слизане… и точно тогава сякаш провидението се смилява над теб и в ужас да не вземеш да си теглиш ножа или да направиш нещо почти толкова театрално, за да сложиш край на мъките си, ти проговаря. Понякога е толкова прозаично, че може да се усъмниш и да помислиш, че си си го измислил, но после си повтаряш наум чутото/видяното/изпитаното и осъзнаваш, че, не, боговете наистина са ти проговорили. Само на теб, само този път. Дори и съвсем прозаично чрез една реклама:

Налага се да ти проговорят толкова прозаично, защото си едно предубедено копеле, което така и не се нави да чете Буковски. А този объркан мозък е сътворил едно от най-вдъхновяващите неща, които някога съм чела. Още ми е трудно да повярвам, че е негово:

The Laughing Heart by Charles Bukowski

your life is your life
don’t let it be clubbed into dank submission.
be on the watch.
there are ways out.
there is a light somewhere.
it may not be much light but
it beats the darkness.
be on the watch.
the gods will offer you chances.
know them.
take them.
you can’t beat death but
you can beat death in life, sometimes.
and the more often you learn to do it,
the more light there will be.
your life is your life.
know it while you have it.
you are marvelous
the gods wait to delight
in you.

Споделям това, защото може би един ден провидението ще реши да намигне на някой друг, чрез този пост. А в края на краищата е необходимо да вярваш, че боговете чакат, за да ти се възхитят.

Стих от не-поет

Аз не мога да пиша стихове. Не е някаква голяма тайна, все пак.
Отказах се, когато римите на кон с балон ми докараха главоболие. Или проза, или поезия, никога двете. Това е все едно да си еднакво добър по граматика и математика – физически е невъзможно. Но миналата седмица в главата ми се проектира стих, само един ред, обикновено така ми се материализира вдъхновението. Понечих да го зарежа в небитието на отдавна-изхвърлените-идеи-за-разкази-и-стихове, но той натрапчиво отказваше да си иде и нещо повече – започна ловко да се разплита в главата ми като бодлива прежда, която не ти дава мира. И ето, че се хванах да пиша стихотворение, аз, която римувам тъй тромаво кон с балон.

Вероятно четенето на Анна Гавалда си казва думата. Или просто квадратурата на Нептун към наталния ми Меркурий. Което и да е, аз написах първото си стихотворение. И понеже това е още едно първо нещо от много време – първото нещо, което завършвам от край до край, реших да го споделя тук, без почести и слава. Просто така, за да не си умре самотен, заринат из безполезните неща на компютъра ми. Заглавие естествено си няма.

Аз исках да ти подаря любов-коприна,
изплетена измeжду двете ми неопитни ръце,
но вместо нея, сляп животът ни отмина,
изниза се, без нищо да ни поднесе.

 Оплетохме се в мрежите оловни
на прозаични делнични кавги.
И само щом проскърца празно тишината,
се питаме истински живеем ли или…

Не искам да гоним щастие в минало време,
нито азбучни истини в трето лице,
и ако подъл крадец всяко утре отнеме,
нека днес да скочим без въжета поне.

Тайната на дълголетието

Мая е рускиня, която живее в Америка, бивша балерина. На95 години.

Според нея, тайната на дълголетието е: simplicity, work and enjoyment – простота, работа и наслада. Звучи почти постижимо…

 

Виртуалното ми бюро

Попълних анкетата на FireFox за това как използваме интернет и според тях така изглежда мрежата през моите очи. Cute :)

P.S. Не знам как така има таро карта в цялата галимация, при положение, че във въпросите не се е споменавало за тях :)

Забавната Емили Дикинсън

Преди време бях стигнала до заключението, че писането ми (типично за стрелец) е малко повърхностно и бях намислила да чета поезията на Емили Дикинсън, за да добия един вид дълбочина. В крайна сметка стилът на авторката непрекъснато е наричан „дълбок“, „драматичен“ и „страстен“. И така, снабдявам се аз набързо с „Дори мечтата стига“ и се залавам за четенето, макар и леко на тръни, защото аз и поезията винаги сме били скарани.

Какво бе учудването ми обаче, когато установих, че освен странна и дълбока, Емили Дикинсън (оказа се също стрелец) може да бъде и забавна. Сещате ли се за това стихотворение:

Да се направи прерия
е нужна пчела и детелина,
пчела и детелина
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчели и детелина няма.

Безброй пъти го бях чувала, макар и в малко по-различен вариант, но и идея си нямах, че е нейно. А следващото ми стана много любимо по неизвестна и за мен причина:

Пчела! Очаквам те!
Говорихме с една позната
и тя ми каза вчера:
- Да, закъсняла е пчелата!

Прибраха се Жабоците,
от седмица са тук,
и повечето Птици
се върнаха от юг.

Писмото ще получиш
в най-близка дата.
Отговори! А по-добре ела.
Очаквам те,
Мухата.

Всъщност, сещам се защо ми стана толкова любимо – звучи като стихотворение, написано от искрено дете, нещо, което можеш да намериш в буквара или читанката. И ми стана някак хубаво и усмихнато, че дори сред „класиците“ има хора, които не се срамуват да покажат детето в себе си.

И последно, едно не толкова забавно, но пък много ми хареса:

Най-първо иска Удоволствие Сърцето,
а после – Болката да бъде поносима,
за да се приглуши страданието после,
то моли и Успокоителни да има.

По-късно иска да заспи
с надеждата, че мъката ще спре,
накрая – ако туй е волята на Инквизитора –
то иска само привилегията да умре.

———-
Стиховете са в превод на Леда Милева

Когато ми е тъжно…

… или просто твърде меланхолично, а ми се слуша хубава музика, се сещам за Алиша Кийс. Поздрав.

Истории

„Истории. Прекарваме живота си в разказването им. За това, за онова, за хора, но някои… някои истории са толкова добри, че ти се иска никога да не свършват. Те са толкова увлекателни, че ще пропуснем съня си, само за да разберем още малко. Някои истории ни карат да се смеем, други ни разплакват, но не прави ли именно това една велика история? Кара те да чувстваш. Истории, които са толкова могъщи, че остават с нас завинаги.“

от реклама на Sky Atlantic

Дишай

Натискам Save и виждам как системата бавно се замисля дали да го направи или по-скоро не, после се облизва с усмивка от ухо до ухо и ми показва среден пръст. Статията, която съм писала цели 30 минути отива по дяволите. Усещам как кръвта се покачва нагоре, нагоре, докато накрая цялата не се натиква в главата ми, започва да пулсира в слепоочията ми и се опитва да избие през ушите ми.

Дишай…

повтарям си наум, докато оглеждам офиса, в който работят още поне двайсетина души, и преглъщам с мъка нецензурните неща, които ми се катерят по езика. Дишам. И ръцете ми бавно се отпускат от стиснати юмруци в безпомощни тънки пръсти, чиито нокти съм изгризала от нерви. Дишам така още много пъти през работния ден, докато проклинам цялото програмистко поколение, виновно за тази световна несправедливост, наречена Content Management System в бета версия.

Следобед е и слънцето пече някъде високо в небето, така че като го погледна, да прилича на кадър от поетичен филм. Влача уморените си гуменки по прашните черни пътища към къщи, които някога бяха шосета, а сега са само свидетелства за крадене на държавни субсидии. Chambao звучат в ушите ми и ме карат да се усмихвам на намръщените физиономии. Усмихвам се заедно с бездомните кучета, които се радват, че ги галя, дори да нямам нищо за ядене. Топло е и пролетно, дърветата са нацъфтели и миришат ли, миришат. Дишам. Дишам дълбоко.

Вкъщи съм, но работният ден още не е приключил и с печална физиономия включвам лаптопа. Сузи вече не е приятелката, с която си гледахме филмчета на топло под завивките, вече е по-скоро досаден шеф, който ми напомня, че не съм достигнала бройката за днешния ден. Дишам. Събирам останалите неизтощени мозъчни клетки, които непрекъснато се разпръскват като сапунени мехурчета на вятъра, и ги впрягам на работа в търсене на приходи, продажби, стойности на компании… Дишам. Някак по-тъжно.

Пролет е и Жак го усеща първи, затова започва да плаче до вратата още от 4 часа следобед. Довършвам последната бройка за деня на компютъра с едната ръка, докато с другата вече се обувам, за да изляза с кучето. Кратка борба кой ще падне пръв по стълбите и най-после сме навън, махам каишката. Той се изстрелва със скоростта на светлината, а аз се изправям и дишам. Стара съм вече за тези неща.

Отивам на фризьор, давам повече от 15 лв., а накрая образът в огледалото не е моят. Опитвам се да възразя, че не се харесвам, а отговорът на отдалечаващата се фризьорката е: ще свикнеш. Отговорът на всички е, че ще свикна. Ама аз не искам да свиквам с нещо, което не харесвам!!! И не искам да съм едно от останалите подвижни нощни шкафчета! Дишам. На пресекулки.

Спъвам се в зарядното и си изритвам телефона на другия край на стаята – дишам. Отново ме заразяват с конюнктивит – дишам. Съобщават ми лоши новини за дядо ми, който си натрошил крака – дишам. Подът ми отново трещи и вибрира заради съседа, който слуша музика – дишам.

Мисля си… дишането често е твърде надценяван способ…