Chambao!

Специален поздрав за всички – Chambao с Rosa Maria!

Много ми харесва тази песен, влюбих се в нея, само това слушам и все това ми звучи в главата :)

Горкото ти сърце

Да живее сърфирането, което ме спасява от тежка скука и тази вечер

Попаднах на нещо много интересно, относно писането, четенето, поезията и прозата и въобще… Абе, с две думи много ме грабна написаното :) Предлагам на всички, които се отбиват тук от време на време, да прегледат все пак това, ако не се страхуват от малко повече четене. В аванс само ще подскажа някои откъси, които особено ме развеселиха:

От филми и вдъхновени биографии витае очакването, че поезията е свързана с “лудостта свише”. Поетите трошат чаши, когато са гневни, и мебели, когато са отчаяни. Те пият, когато са щастливи, и се самоубиват, когато са влюбени. Затова Вазов е писател, а Ботев е поет. Какво като си написал “Епопея на забравените”, като ще ми ходиш с цилиндър на театър, при това с файтон? Поетите не правят така – те яздят коне със сабя в ръка.

А тази мисъл особено много ми допадна:

По много въпроси ми е крайно изтощително да разбера самата аз какво мисля. Често пъти стигам до средата и тогава – ни напред, ни назад. Не знам как да продължа, а от текста се излиза само в една посока, като при раждането.

И сега малко встрани от темата, имам написано нещичко, но малко ме притеснява обемът му, за да го пусна в блога, пък и предпочитам някой първо да го цени и чак тогава да се излагам пред хората :)

Животът няма чернова

Днес ме вдъхнови един мой преподавател от университета – доц. Коларов. Страхотен човек, винаги говори толкова увлекателно, че го слушам със зяпнала уста. Винаги има какво полезно да се научи от него. И винаги съумява да бъде толкова толерантен, признавайки правото на всеки да съществува със своите странности. Иска ми се да можех и аз да бъда толкова либерална, но понякога се улавям, че клоня към крайностите.

А от такъв начетен човек като него, просто няма как да не научиш нещо, което си заслужава целия ти, прекаран в университета, ден. Защото всички други глупости, които слушам не струват заедно, колкото неговите лекции. Днес ме очарова с гениалността си следното негово изказване:

„За нещастие, животът няма чернова…“

Каза го с някаква определена тъга в гласа, а аз се замислих дали животът ми досега изобилства от задрасквания или точно обратното. Иска ми се да мога след време, когато се замисля за това, да мога да се похваля, че чернова не ми е била нужна. В което обаче сериозно се съмнявам…

Като те омагьосат някакви такива „екзистенциални“ мисли и после слезеш отново в центъра на простотията, разбирай на града, някак нещата изглеждат отчайващи. Като например колата, която мина по главната улица на Търново със свалени прозорци и две кофи (същества с женски произход по първични полови белези, но толкова променени от козметичните салони и скъпите бутици, че вече е трудно да се познае), които надули чалгата от вътре до дупка, се оглеждаха да проверят реакцията на околните. Бях свикнала с тази простащина в мъжете, ама в жени за пръв път ми се случваше да го срещна. За Бога, всички ли ще се превърнем в последователи на Митьопищовината?

Вътрешни диалози

Рано сутринта е, но не тук, където всъщност е 12:00, а в главата ми, която все още е сънена от неразбрани мисли.
- Спиш ли?
- Не, но ми се иска да сънувах всичко това.
- Не си ли щастлива?
- Можех да бъда, ако не бях такава, каквато съм. Но за нещастие, мечтая прекалено много и прекалено невъздържано.
- Що за глупост? Ограничения за мечтите не съществуват.
- Така е, но понякога мечтите налагат ограничения на щастието ти.
- Звучи налудничаво, какво общо могат да имат тези неща?
- Много. Достатъчно е да се обясни с един цитат на Ерих Мария Ремарк: „Щастието е въпрос на степенуване“. Аз не мога да съм щастлива, защото мечтите ми са някъде там, където реалността трудно би ги достигнала.
- А защо не се откажеш от тях?
- Да се откажа от мечтите си?! Бих била жалка, ако го направя. А животът ми би бил още по-жалък.
- Бих искала да ти помогна, но не знам как…
- Аз знам как. Просто ми напомняй по-рядко за себе си. Нека действителността ме остави за малко намира, в момента не искам да я виждам, не ми е нужна, за да се осъзнавам, защото аз съм болезнено разсъдлива и без това. Само когато не мисля трезво, бих могла да се порадвам на миговете. А когато пак се върна към живота си и начина, по който го живея, всичко изведнъж става толкова горчиво. Горчиво. Но не такова горчиво, което по принцип е последвано от целувка, а горчиво, което неминуемо се целува със сълзите…

Разни испански ритми

Помниш ли? (Remmember)

Помниш ли онази синева? Там край морето. Когато горе и долу се сливат в едно – в синьо. Край морето небето винаги е някак по-синьо. Сякаш то самото се радва, че е точно там. Дори шумът от разплискването на вълните е син.

Там светът е нереален. Израстнала съм на място в зелено, а всъщност сърцето ми живее в синьото, за неговото спокойствие и всеобхватност, за силата, с която те зарежда дори, само когато поемеш дълбоко въздух и дробовете ти се изпълнят със соления аромат на лято и слънце. Родена съм през зимата, но живея само през лятото…

Помниш ли онова несравнимо усещане на водата, която нежно прегръща тялото ти? А помниш ли как после бризът нежно попива всяка солена капчица, останала по кожата? Нима тогава не се чувстваш част от всичко, част от лятото, от синевата? Помниш ли белите лодки, които намигваха на слънцето, подредени до пристанището? Животът там бе толкова лесен и сякаш нямаше нужда да търся смисъл, защото той беше непрекъснато с мен – там на горещия пясък, полепнал по краката ми. После в непокорно накъдрената ми коса, която безбрай пъти се е носила по повърхността на водата. Смисълът е там, до мен, когато вечер си купувам сладолед и шляпам бодро по топлия асфалт. Той е там, когато се радвам на лятото в хората. На смешно изгорелите им носове, също като моят, на опечените им ръце, на аромата на сол толкова дълбоко попил в кожата им.

И всичко и всички са лято, а аз не спирам да се усмихвам, защото знам, че съм част от това. Усмихвам се също, както го правя, когато лежа на плажа и със затворени очи слушам плясъка на вълните, усещам малките водни пръски, които се носят из въздуха.

Помниш ли синевата? Там, където небето и морето са едно, там където си част от лятото. Защо не мога да съм там непрекъснато, да лежа на брега, да заравям пръсти в мокрия пясък, а вълните да ме навестяват една след друга, докато аз съм вперила поглед в хоризонта, където се прокрадва смисълът.

Изобщо помниш ли усещането за истинско лято? Помниш ли онази синева?

—
ATB – Remmember