До толкова се е натрупала умора, че дори едноседмичната отпуска, която в действителност се равняваше на щателно и жадно преброените 9 дни с уикендите, не можа да ме зареди с енергия.
Нито тениса на маса.
Нито изгледаните филми.
Нито най-после прочетените книги.

И си мисля, не е умора от натоварване, а умора от неправилен живот.

Защото, когато човек не върви по пътя си, а срещу него, всяко усилие е гигантско и всеки компромис – чудовищен.

Въпросът е как да намериш пътя си.
Паля свещи, за да прогоня главоболието си, което сякаш само чака февруари, за да се настани в слепоочията ми.

Отблъскват ме жени, които наляво и надясно подхвърлят „оргазмите това“, „оргазмите онова“, сякаш издигат думите като медал за геройство. Какво геройско има в това да показваме долните си гащи пред света и да допускаме нахални, влажни погледи в най-интимните кътчета от живота си? Романтичка съм и феминистка, мъжко момиче, което си пада по коли, но лятото предпочитам да нося рокли и не виждам нищо достойно за гордост в това да правиш всичко възможно, за да се лишиш от женственост.

И няма йогурт, а само кисело мляко. Същото като онова от времето на „социализъма“ в стъклените бурканчета с капачка от метално фолио, само вкусът вече не е същия. Но не е модно вече да си спомняме за „комунизъма“, защото имаме Софарма Тауърс, фитнес, джогинг, лай-стайл и всеки втори, който може да сътвори изречение с подлог и сказуемо се нарича копирайтър. Но коя съм аз да знам, може би в София от кравите се точи директно сухо мляко на прах под формата на „Данон“, кой знае.

Чудно защо толкова се напъват някои, култивират претенции, наизустяват редки имена на лоши вина и превръщат сексуалния си живот в първа страница на „Лична драма“? А нима това, че ходиш на театър, спасява те от риска да си останеш просто една претенциозна кифла? Не, не мисля…

той обещава
разни неща
които аз запомням
без да искам
и които обаче
остават все там -
близо до рояла
сред песните
които той пее
аз танцувам
сред дима
на чужди цигари

* * *
моля те, моля те, моля те

нека е късен август
или пък ранен септември

нека съм с дълга цветна пола
бял потник
и много гердани

нека косата ми е разпиляна
и съм на обувки без ток
(може и боса)

* * *

искам
малка дървена къщичка.
да гледа към море.
да има веранда, люлеещ се стол и
стара пощенска кутия също.
да е далече от други къщи.
и да има пейка за преминаващите -
хората от село винаги са добри разказвачи.

* * *

любимото ми изкуство е това на сутрините.
да станеш преди всички.
да имаш предостатъчно време.
да не бързаш. да е тихо.
да си направиш любимата закуска и твоето си кафе -
точно както го обичаш.
да започнеш деня си с
усмивка,
спокойствие,
благодарност
и усещането, че ще бъде прекрасен, прекрасен ден.

С две думи, книжката е като чаша вино до камината или топло, ароматно кафе пред прозореца в дъждовна утрин – приятна и галеща сетивата. Иначе и аз споделям напълно желанието за стара пишеща машина, дървена маса и прозорец с изглед към планината. А може и към морето.

Мая е рускиня, която живее в Америка, бивша балерина. На95 години.

Според нея, тайната на дълголетието е: simplicity, work and enjoyment – простота, работа и наслада. Звучи почти постижимо…

По-лесно е да си щастлив сред украсата, песните и очакването на това някакво вълшебство да се случи, отколкото да си играеш на „нерви от въже“ със семейните празници, ядосаните Бог-знае-за-какво шофьори и чичо-скурджовците, които не знаят що е то усмивка. По-лесно е и някак по-празнично.

А януари, за разлика от декември, е по-неприветлив, по-сериозен, по-отрезвяващ.

И ги няма вече топлите илюзии за щастие, нито пък щедростта на последните дни от отминаващата година, остава само студената прагматичност на оцеляването и работохолични неврози, затрупани под заледените градски тротоари.

1-ви януари 2012, на Сини вир до Велико Търново

Но, казвам ви, и януари може да бъде красив понякога.  С концерта на Виенската филхармония. И със снежните пейзажи, които рисува по цялата дължина на магистралата. Заснежени планински върхове се гушат в синьо-розовата мъгла на хоризонта.

Това, което ми направи сериозно впечатление напоследък, обаче, е, че в тазгодишните пожелания неизменно присъстваше „и нека новата година бъде по-добра от предишната“. Това не е оригинална мисъл, нито го прочитам за пръв път някъде, но за пръв път го срещах в почти всяко пожелание и това ме накара да се замисля. Хората сякаш стават по-осъзнати в последните години. Пожелават си само здраве и по-добра година. За това може да има само две обяснения – или 2011-та за тях е била много добра и искат една още по-добра година (което дълбоко ме съмнява предвид икономическата ситуация в България), или просто се надяват на малко по-лесни 12 месеца, защото не са никак оптимистично настроени…

И съвсем типично за това време от годината започват и обещанията за това какво искаме да постигнем този път. Четох един пост, който поставя проблема за липсващата мотивация и го разглежда от малко по-различен ъгъл. Според него умът ни е това, което ни спира по пътя на успеха, защото вечно ни намира извинения да не свършим нещо. Според автора, ако веднъж успеем да накараме ума ни да замълчи и просто започнем да следваме първоначалния план, след една седмица всичко ще е си влезе в един добре отъпкан коловоз и всичко ще е наред. Практиката ми показва, че това рядко е вярно. Обикновено, когато започна някакъв режим от физическо натоварване, успявам да изкарам някъде седмица, докато не настъпи някаква промяна в ритъма ми – например почивни дни, след която изобщо не успявам да продължа. През едно лято, докато все още бях в гимназията, успях да издържа две седмици да правя по 200 коремни преси на ден и то с лекота. След това се наложи да спра за няколко дни и всичко си остана до там.
Мисля си, че на някои навици просто не им е писано да продължат дълго. Ако не успявате да се накарате да тренирате, може би просто не сега е моментът за това. Връщам се назад във времето, когато бях слаба и с перфектно тегло според днешните изисквания – точно 50 кг, а понякога и под тях. Това беше период, в който всяка настинка или вирус ме събаряха и непрекъснато бях болна от какво ли не. Сега не се харесвам в огледалото особено, но поне съм доволна от това, че не боледувам толкова често и не зъзна всеки път, когато температурите са под 20 градуса. Може би точно сега за мен не е съвсем полезно да бъда на предишните си килограми.

Затова си мисля, може би това ще е една перфектна година, в която да не се насилваме да правим и постигаме неща, които не ни идват от вътре, и ще се оставим на вътрешния ни усет да ни води.

Диванът е издълбан по моя форма и подобие, а краката ми заплашват да се дезинтегрират, ако ги накарам да ме пренесат на разстояние по-далечно от това между леглото и дневната. Писането ми (с изключение на финансовите новини) е тотално ръждясало и честно казано, направо съм забравила как става.

Обаче! :) Има светлина в тунела – идва Коледа! И това осмисля целия декември. В този ред на мисли, почерпете се, сама съм ги пекла… с малко помощ от Лидл:

Елхата е украсена от началото на месеца, както и цялата дневна, телефонът ми е оборудван с необходимите мелодии на звънене и тонове за смс-и и като цяло съм в трепетно очакване на най-хубавия празник от годината. Разглеждам вълшебни картички и празнични свещници, обмислям тазгодишния коледен микс от песнички, който да звучи в колата, и дори съм си обула чорапите на пингвини с шалчета. С две думи, толкова съм ентусиазирана, че чак не се стои покрай мен.

Станах на 26.
Както баща ми ме окрили в самия празничен ден – „вече трябва да си криеш годините“, а сестра ми ме поздрави с нежното – „Уууу, вече прехвърли половината на 20-те“. С две думи, дърта съм вече или както някой от семейството ми би добавил: „Дърта, дърта, ама се озърта“. Не, че има някаква конкретна връзка, просто държа да отбележа семантичните особености в общуването у дома :D

И тъй като нищо по-смислено не ми хрумва за отбелязване, спирам до тук. Важното е да прекъсна сушата и да напиша нещо, че иначе съвсем ще му видя сметката на този блог.
И за финал, както би казал бай Пешо:
Stay cool and Enjoy! Christmas :)

Мога само да се радвам, че имам огнено слънце и самоубийствената ми луна е заточена и пренебрегната от всички останали жизнеутвърждаващи планети.

P.S. Не знам как така има таро карта в цялата галимация, при положение, че във въпросите не се е споменавало за тях :)

Друг път пък със сестра ми скучаехме по средата на един горещ летен ден с нищо за правене, когато видях една зарязана плетена кошница, пълна с люти чушки, но твърде дребни, за да минат селекцията. После цял следобед със сестра ми се преструвахме, че сме на самотен остров и имаме за ядене само тези чушки. Нагъвахме люти чушки, пиехме вода, течаха ни секрети от всички отверстия и ни беше весело.

Имаше и един момент с криворазбрана информация, че космонавтите ядяли паста за зъби на совалките (вместо  храна, опакована в тубички като тези на пастата за зъби). Та падна голямо ядене на паста за зъби зад лозите, където между другото май още същото лято копахме дупка до другия край на света.

И снощи, докато наблюдавах развеселена как децата превърнаха изкопаните от работниците по-рано през деня дупки в невероятно приключение и нито миг не скучаха, въпреки абсолютната незаинтересованост на родителите им от тях… ами, замислих се. Зачудих се даже. Какво е онова нещо, което ти дава безграничното въображение да превръщаш и най-прагматичната досадност в забавна игра? И къде отива то, когато прекрачиш извън детството?

Защо на нас възрастните ни е толкова трудно да се забавляваме? Измисляме всевъзможни примамки, курорти, приспособления и какво ли още не и въпреки това прекарваме голяма част от денонощието си в чудене какво да правим и с увесен нос. Пръскаме толкова пари, само за да се почувстваме за миг, както преди сякаш сто години, на поляната с кошница люти чушки.